Някога чупил ли си чаша?Виждал ли си я накъсана на парченца, толкова малки, толкова крехки...посипани по пода, изглеждащи така сякаш е невъзможно да са били едно цяло?
А опитвал ли си се да възстановиш чашата? И макар да знаеш точното място на всяко парченце, то сякаш не пасва...защото чашата вече не е едно цяло, тя е част съставена от хиляди други-всяка със своя собствена форма и място...
И продължаваш да нагаждаш парченцата...и продължаваш да създаваш и разрушаваш едноврменно нещо толкова краткотрайно и крехко...
Но осъзнаваш че колкото и да се стараеш чашата няма да е същата, даже да я възстановиш тя няма да е същата, защото всяко парченце ще има своя индивидуалност, но се опитваш...
И ето изграждаш я наново, с много търпение и старание. И сякаш е почти завършена, макар и нестабилна и чуплива, изглежда здрава...
Осъзнаваш че нещо липсва, онова малко парченце, което е толкова незначително че без него цялата конструкция пропада...онова изгубено парченце, от което никой не се нуждае, което все някой забравя. Но ти знаеш че без него не можеш.То ти е нужно.То има място в твоята чуплива чаша.
И го намираш...все някога, там някъде...и си щастлив, защото за чашата то може би няма значение, защото не цялостта на чашата е важна , а парчетата изграждащи я...И особенно важно е онова незначително малко паречнеце, от което ти толкова имаш нужда...
