Какво кара човек живял толкова дълги години с друг, преживявал моменти на недоимък, щастливи мигове, изтърпявал обиди, получавал неизмеримо щастие и несъразмерна болка, какво кара такъв човек да продължава да живее с друг?
Да бъде нараняван, отново и отново, да бъде предаван, да страда и да бъде мачкан? Да спи, да се храни, да живее и да диша същия въздух с такъв човек? Кое ни кара да държим на човека до себе си независимо колко ни наранява, разкъсва душата ни, а ние колкото и наранени и обидени да сме продължаваме да съшиваме и градим същата тази измъчена душа? Това не прави ли всички ни светци? Това не прави ли всички ни грешници? Защото това е любовта- сигурността, която си градил с този човек, същото това доверие, което губиш в него и се чувстваш изоставен в най- трудните моменти...и продължаваш да се питаш...Защо? Къде сгрешихме? Защо не сме като преди? Защо не можем да се върнем и да променим станалото?
Остава ни само гордостта, глупавото човешко достойнство, измества любовта и ни оставя слепи и неразбрани от най- близките ни....глупавата гордост, инатът да продължиш да се бориш, невъзможнсотта да продължиш да се бориш, когато си се предал и си паднал на колене. Предаваш човешката си природа, устрема към сводоба и невинното желание за щастие. Ставаш кух и безобразен, ставаш роб и с шеметна скорост се приземяваш на земята обременен от глупави неволни обиди и жестоки лъжи.
Не искам любов, не са ми нужни тези окови, не искам душата, мечтите и сърцето ми да се разпадат на късчета прозрачно стъкло. Не ми трябва сигурност и доверие, ако мога сама да се справя с живота. Не си мисли че не мога. Защото знам , виждала съм скритите ти сълзи, виждала съм фалшивата усмивка и преглътнатия ти писък в тишината. Не мога да съм като теб, не съм толкова силна и нямам тази твоя неуморима гордост. Съжалявам и благодаря.
Много отдавна реших да заключа истинските си чувства в онзи прашен съндък, където крия и твоите чувства.
четвъртък, 12 ноември 2009 г.
сряда, 4 ноември 2009 г.
Падам стремглаво надолу, не мога да изправя глава, защото бесърдечната гравитация ме привлича...
Потъвам, бавно и сигурно в себе си, топя се и изпарявам като капка вода...
Задушавам се, след всеки поет дъх, чувствам че умирам...
Губя се, в себе си или в някой друг, няма значение.....
Иска ми се да крещя, но нямам глас и сили. Опитвам се да отнема болката ти, сълзите ти, да ги приютя в себе си и да ги заключа в прашния съндък на душата си. Не мога, прекалено дълго сме страдали, за да те излекувам, прекалeно дълго сме чакали и ключалката е ръждясала, прекалено дълго сме мълчали и думите ни се губят, ехтящи в тишината...
Прекалено много си приличаме, за де те изоставя, прекалено много ме е грижа, за да обърна глава, прекалено малко имаме, за да го изгубим...
Сиво е, има вкус на лимон и ванилия и мирис на ранна есен....такова чувство изпитвам. Така се чувствам, не знам как се чувстваш ти... не ме оставяй, нека сме заедно даже сега, нека заедно да помълчим, затаили дъх, притворили очи, с наведини глави борещи се срещу същата проклета безчувствена гравитация...
art by /kln1.deviantart.com
Абонамент за:
Публикации (Atom)
