Така, да обобщим:
три седмици без нет, никакъв здрав сън, наядена от комари и други мизерии ( но пък 10 изчетени книги и няколко драсканици + добра доза почивка);
седмица на море- сравнително добър тен закриващ белезите от въпросните мизерии и окимари, още малко почивка, слънчасване + настинка, изпускване на Спирита( рев), осем часово тътрене с автобус( две спирки за праскови и домати о.О), болежки в задната част.
Първи ден в София- все още без нет, приятна разходка до Заимов, следвана от главоболие
и за грандиозен финал- Onemanga, ултимативния, любимия сайт, който следя от години е затворен за онлайн читатели -WTF?!!
Бтл, фейсбук не ми пуска мнението за стена, защото има твръде много символи, от това няма на къде по добре.
Извод: Life sucks- това от мен -_- . За случая народния мъдрец също е казал Сомтаймс уин, сомтеймс люн .
На всички други приятно лято, със здраве и не се давайте на гадните комари( майка им).

Майката си отиде и остави руини и разруха след себе си. Семейството се разпадна, оставяйки разбити спомени и стъпкани мечти. Крещя, а никой не ме чува, шепя, а тишината поглъща думите ми. Пиша, а никой не се вслушва, мисля, а пулсиращата болка в главата ми изпълва пространството с ехо. Отиваме си и оставяме хаос и разруха...
Сред руините на живота ни цъфтят буйни плевели, диви маргарити и люляци. Те са свободни, необременени, а ние забравени и захвърлени, оставем изранени от времето и дъжда паметници с неясни дати и имена. И биваме забравени- от времето, от хората, от света.
Майната му на всичко- на глобалното затопляне, на кризата, на гладуващите в Сумалия, на умиращите птици и изчезващите видове. на хората, на децата, на китовете и проклетите делфини.
Тук съм и живея, живея и руша света около себе си, самото ми същетвуване е природно презрезрение, фалш и лицемерие. Умирам и продължавам да руша света, някой друг се ражда и отъпква маргаритите избуяли върху гроба ми.
Припявам си мантрата за майната и продължавам напред.
По живо, по здраво на всички. Майната ви и амин.

Една майка си отиде. Един син  остана сам. Едно момиче  разтреперано избухна в плач . Едно семейство не намери сили да приеме, че вече няма да чува досадния й глас. Едно семейство плака...заедно като никога, сплотено и задружно. Изплака се сякаш целия океан, изсипа се сякаш цялата болка и тъга на тоя свят. И си отиде, помаха за довиждане и отиде на  отсрещния бряг, където никакви писма или телефонни обаждания не могат да я застигнат, където не се получават поздравителни картички.

Просто така живота продължава , светът се движи и не забелязва че някой липсва, не се оглежда през рамо и не пита къде си отишъл. Оставяш след себе си купища ненужни предмети пазени и защитавани от ласката на времето с години. Осъзнаваш че колкото и да си крепил всичко, колкото и да си се борил, не си опазил себе си. 

Раждаме се, за да умрем. Единствената истина. Единственият неоспорим факт. Единственото твърдение , което отказваме да приемем и в последствие едниственото, с което в крайна сметка се сблъскваме. Толкова е несправедливо, толкова е грозно, тъжно и подтискащо. Иска ти се да крещиш от болка и разочарование, но не можеш- знаеш че с нищо не можеш да спреш хода на времето и че в действителност живота наистина е неимоверно и безпределно кратък. 

Умираш. И това е. Покриват лицето ти с бял саван, близките ти жалеят и ридаят, за последно виждаш всички заедно- и приятели, и роднини, даже непознати проронват сълза. Изравят гроб, капака на дървен ковчег закрива- синьото небе, изкрящото с топлина слънце, белите облаци, два метра- толкова малко място ти е отредено, макар че живееше във къща с висок таван и големи прозорци, макар че се разхождаше всеки ден в просторния зелен парк. И това е. Оставаш сам в тъмного и студено тясно пространство, напускаш света, за да търсиш нови предели и хоризонти...

Иска ми се времето да спре, и аз като Дъглас Сполдинг, искам да си остана малка и никога да не пораствам, светът да застине в този едни момент, когато всички мои близки са до мен. Но светът няма да ме чуе, прекалено улисан и забързан в своя бяг към бъдещето, времето лицемерно и нагло отлита и никога не се връща. И ти оставя надежда, оставя ти копнежа по звездите, оставя ти болезнения спомен и избелелите усмивки по фотографиите, оставя ти потънали в прах и паяжини предмети, ръждясали ключалки и развалени грамофони. 

Страх ме е да живея, страх ме е да създавам и да руша, страх ме е да вървя напред с вдигната глава, защото знам че боли...боли страшно много и болката не отшумява, остава скрита в някое кътче от душата ти. И се надявам, макар да ме е страх, че когато някой ден умра, да има кой да ме посрещне и да не съм сама, да има кой да ме изпрати със сълзи и да ме посрещне с усмивка. 

Отрова

Тровя се. Малко по малко- всеки ден. Всеки ден поредната доза отрова- думи, неизказани желания и мисли, неизпълнени обещания и повърхностна дълбочина. 

Тровя се. Бавно и сигурно умирам. Всяко облаче дим краде от душата ми. Дарям на въздуха дъха си и то жадно го поглъща. И димът се превърща във въздух. За част от секундата бягам от проблеми, за част от секундата чувствам че всичко е наред. Когато и последното кълбо дим изчезне в небитието, когато изгасиш малкото измамно пламъче се връщаш в реалността. И тя те трови. Загнездва се като болест  в дробовете ти и не ти дава мира. Сами си го причиняваме и изглежда не ни пречи, изглежда ни прави щастливи. Колко ли душа ни е останала? Дали отровата се пропива в кожата ми? Дали съсирва кръвта ми? Дали стигайки до сърцето ми, ме трови и убива чувствата ми? Не, всъщност не. Краде от живота ми, защото аз му позволявам. 

И какво от това? Светът не свършва с едно угаснало пламъче светлина, светът продължава , продължаваме и ние.