Една майка си отиде. Един син остана сам. Едно момиче разтреперано избухна в плач . Едно семейство не намери сили да приеме, че вече няма да чува досадния й глас. Едно семейство плака...заедно като никога, сплотено и задружно. Изплака се сякаш целия океан, изсипа се сякаш цялата болка и тъга на тоя свят. И си отиде, помаха за довиждане и отиде на отсрещния бряг, където никакви писма или телефонни обаждания не могат да я застигнат, където не се получават поздравителни картички.
Просто така живота продължава , светът се движи и не забелязва че някой липсва, не се оглежда през рамо и не пита къде си отишъл. Оставяш след себе си купища ненужни предмети пазени и защитавани от ласката на времето с години. Осъзнаваш че колкото и да си крепил всичко, колкото и да си се борил, не си опазил себе си.
Раждаме се, за да умрем. Единствената истина. Единственият неоспорим факт. Единственото твърдение , което отказваме да приемем и в последствие едниственото, с което в крайна сметка се сблъскваме. Толкова е несправедливо, толкова е грозно, тъжно и подтискащо. Иска ти се да крещиш от болка и разочарование, но не можеш- знаеш че с нищо не можеш да спреш хода на времето и че в действителност живота наистина е неимоверно и безпределно кратък.
Умираш. И това е. Покриват лицето ти с бял саван, близките ти жалеят и ридаят, за последно виждаш всички заедно- и приятели, и роднини, даже непознати проронват сълза. Изравят гроб, капака на дървен ковчег закрива- синьото небе, изкрящото с топлина слънце, белите облаци, два метра- толкова малко място ти е отредено, макар че живееше във къща с висок таван и големи прозорци, макар че се разхождаше всеки ден в просторния зелен парк. И това е. Оставаш сам в тъмного и студено тясно пространство, напускаш света, за да търсиш нови предели и хоризонти...
Иска ми се времето да спре, и аз като Дъглас Сполдинг, искам да си остана малка и никога да не пораствам, светът да застине в този едни момент, когато всички мои близки са до мен. Но светът няма да ме чуе, прекалено улисан и забързан в своя бяг към бъдещето, времето лицемерно и нагло отлита и никога не се връща. И ти оставя надежда, оставя ти копнежа по звездите, оставя ти болезнения спомен и избелелите усмивки по фотографиите, оставя ти потънали в прах и паяжини предмети, ръждясали ключалки и развалени грамофони.
Страх ме е да живея, страх ме е да създавам и да руша, страх ме е да вървя напред с вдигната глава, защото знам че боли...боли страшно много и болката не отшумява, остава скрита в някое кътче от душата ти. И се надявам, макар да ме е страх, че когато някой ден умра, да има кой да ме посрещне и да не съм сама, да има кой да ме изпрати със сълзи и да ме посрещне с усмивка.
