Тровя се. Малко по малко- всеки ден. Всеки ден поредната доза отрова- думи, неизказани желания и мисли, неизпълнени обещания и повърхностна дълбочина.
Тровя се. Бавно и сигурно умирам. Всяко облаче дим краде от душата ми. Дарям на въздуха дъха си и то жадно го поглъща. И димът се превърща във въздух. За част от секундата бягам от проблеми, за част от секундата чувствам че всичко е наред. Когато и последното кълбо дим изчезне в небитието, когато изгасиш малкото измамно пламъче се връщаш в реалността. И тя те трови. Загнездва се като болест в дробовете ти и не ти дава мира. Сами си го причиняваме и изглежда не ни пречи, изглежда ни прави щастливи. Колко ли душа ни е останала? Дали отровата се пропива в кожата ми? Дали съсирва кръвта ми? Дали стигайки до сърцето ми, ме трови и убива чувствата ми? Не, всъщност не. Краде от живота ми, защото аз му позволявам.
И какво от това? Светът не свършва с едно угаснало пламъче светлина, светът продължава , продължаваме и ние.
Няма коментари:
Публикуване на коментар