За къщите и хората

"Видях стара къща, с няколко избуяли маргарити отпред, с дървена излющена пейка , с няколко  големи  зелени прозореца, с ръждясали капандури и телена ограда...но аз заобичах тази къща. Беше толкова порутена и стара, но и някак топла...жива.Личеше си че в тази къща е живял някой, някой който е обичал в нея, плакал в нея, надявал се и мечтал. Заля ме носталгия. Ах, точно в такава къща искам да живея!

Видях голяма и красива къща....но само на пръв поглед.Макар боята да беше нова бе вече напукана, по оградата имаше паяжини, розите накацали по нея бяха повехнали, прозорците закрити с тъмни пердета...Какво ли се бе случило с тази къща? Защо ли изглеждаше толкова тъжна? Ах, точно в тази къща не искам да стъпвам!"

Къщите приличат на хората, приличат на своите собственици, имат белези(като онази вечно стръчаща над оградата бутилка), имат навици( като невероятно изнервящия шум, който чуваш всяка вечер над терасата). И когато влезеш в нечии дом веднага те лъхва сякаш дъха на къщата. И този дъх ти разказва за историята на къщата, защото даже предметите носят души...Има къщи, които сякаш ти се усмихват от прага, а има и къщи толкова красиви, но толкова празни отвътре...

Има всякакъв вид къщи, домове, хора и всичките си приличат и всичките са различини...просто трябва да се запитаме какви сме и какви искаме да бъдем?

А докато се питам, аз ще си представям къща, с разцъфнали маргарити и олющена ограда.

За приказките

Не, не за онези "и заживели щастливо".Със стъклената пантофка, принцесите и златните топки...а за онези толкова банални магически истории, които те карат да повярваш, които те карат да мечтаеш и да си представиш един изцяло нов свят, бил той Нарния, Средната земя или приличащ досущ на нашия( с изключение на магическите пръчки). Да знам колко глупаво и банално звучи (и то не само защото съм фен на фентъзито), но просто четейки книга или просто гледайки филм...героите, историята, говорещите бобри и огледала....всичко те кара да почувстваш магията. Защото това е фентъзито, из страниците, във всеки кадър се крие нещо магическо, нещо вълшебно, толкова незабележимо и обкиновенно на пръв поглед че можеш да го подминеш като едното нищо...но то си е там и просто чака да бъде открито.

И да една толкова простовата история за онзи магически недостижим свят може да те накара, поне мъничко да завиждаш на героите. Защото кое ли дете не си е мечтаело да открие вълшебен пръстен, не е очаквало сова да прехвърчи в стаята му или не е надниквало в стария дрешник просто така? Ще ви се стори странно, но преди години когато прочетох първата част от поредицата за Хари Потър с месеци очкавах писмото....и познайте- то не дойде. И да разочаровах се, но продължих да вярвам че някъде там, има свят който чака да бъде открит. Бил той действителене или не. И ние продължаве да мечтаем и да се надяваме, макар че знаем че тези приказки не съществуват...но какво от това, кой може да те спре да мечтаеш?

Смехът на звездите

"...-Това, което е важно, не може да се види...

-Разбира се...

-Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, намиращо се на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.

-Разбира се...

-Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето...помниш ли ...беше хубава.

-Разбира се...

-Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Но така е по добре. Така моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всечке звезди... Всички ще бъдат твои приятелки...."

"...-Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват звездите са водачи. За други са само малки светлинки...Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг.

-Какво искаш да кажеш? 

-Тъй като аз живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!

И пак се засмя.

-И когато се утешиш, ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие...И приятелите ти много ще се чудят, когато те видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им казваш "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд..."

Из "Малкият принц"

Признавам, никога не съм чела детски книжки, но тази по детски написана философска книжка  ме вдъхнови и ме накара да се замисля, да се затъжа и да се разсмея...Странно и учудващо приятно усещане...

Broken glass

Някога чупил ли си чаша?Виждал ли си я накъсана на парченца, толкова малки, толкова крехки...посипани по пода, изглеждащи така сякаш е невъзможно да са били едно цяло?

А опитвал ли си се да възстановиш чашата? И макар да знаеш точното място на всяко парченце, то сякаш не пасва...защото чашата вече не е едно цяло,  тя е част съставена от хиляди други-всяка със своя собствена форма и място...

И продължаваш да нагаждаш парченцата...и продължаваш да създаваш и разрушаваш едноврменно нещо толкова краткотрайно и крехко...

Но осъзнаваш че колкото и да се стараеш чашата няма да е същата, даже да я възстановиш тя няма да е същата, защото всяко парченце ще има своя индивидуалност,  но се опитваш...

И ето изграждаш я наново, с много търпение и старание. И сякаш е почти завършена, макар и нестабилна и чуплива, изглежда здрава...

Осъзнаваш че нещо липсва, онова малко парченце, което е толкова незначително че без него цялата конструкция пропада...онова изгубено парченце, от което никой не се нуждае, което все някой забравя. Но ти знаеш че без него не можеш.То ти е нужно.То има място в твоята чуплива чаша.

И го намираш...все някога, там някъде...и си щастлив, защото за чашата то може би няма значение, защото не цялостта на чашата е важна , а парчетата изграждащи я...И особенно важно е онова незначително малко паречнеце, от което ти толкова имаш нужда...

Невинност

"Where did I go wrong

I lost a friend, somewhere along in the bitterness

And I would`ve stayed with you all night

Had I known how to save a life" 

Пианото засвирва....тихо и нежно, плахо, но кънтящо.И стаята е огласена от този звук.Тишината прави път на звънливата мелодия и скривайки се в тъмния ъгъл  слуша...а пианото пее тихо. Къщата се ослушва, тази вечно празна къща,слушат и прозорците окъпани в дъждовни капки, слуша и паякът кротко плетящ своята паяжина над онази стара  поздравителна картичка с цветя.Слуша и часовника, отбелязващ своята вечна минута, слушат и прашните снимки с усмихнати непознати.Всичко притихнало слуша в захлас издъхващото пиано, защото то единствено има глас, само то може да разкаже за мъката и самотата, за радостта и обичта, за гнева и страха...и притаила дъх къщата слуша...последната песен на пианото....

Дъждът е спрял.....И последните акорди заглъхват....и пианото, и тази стая, и къщата издъхват, окъпани в бледа светлина, нечуто и незабележимо. Всичко умира и остава единствено като обгърната в тъмнина невинност...

P.S. The fray-How to save a life вдъхновява

From sushi to junk food

Или на чист български от суши на МакДоналдс(всъщност не е на чист български, но на кой му дреме?).И не никак не е смешно.Не стига че не ми хареса пък и трябваше да го плащам.Единственото хубаво нещо в цялата работа беше компанията.Добре че бяха Шашо1 и Шашо2 иначе щях да се почувствам още по кофти.Имайки се на предвид че аз бях тази, която го предложи....не ме разбирайте погрешно, японците са ми симпатични, правят анимета, имат екзотична кухня....прекалено екзотична всъщност.Може би на някои хора сушито им харесва, нямам нищо против тях, но на мен вкусът ми напомняше на гумена джапанка и откровено казано след три хапки стомахът ми остана безчувствен и не можах да погълна останалите три(а и не исках).След това незабравимо преживяване Шашо1 си отиде, но всъщност мисля че се натрови, защото изяде всичко, е утре ще видим дали е жива.Шашо2 също се държа мъжки и изяде всички хапки(даже опита уасабито, което си беше нещастен  случай, но се брой).Та със шашо2 свършихме  в МакДоналдс и дето си му е думата се натъпкахме с боклуци.

В заключение ще кажа че колкото и да е полезна суровата риба, тофуто,ориза и водораслите аз никога няма да ги опитам отново.МакДоналдс може и да продава калорична и вредна храна, но поне е вкусна калорична и вредна храна.

Someone else...

Аз не се харесвам.Не харесвам нито едно косъмче в рошавата си коса, нито една бемка.Не харесвам очите си, ушите, пръстите .И все пак не се мразя, не съм онзи емо депресарски тип, защото аз не харесвам обвивката, но ценя истински...другата.

Да, онази, която искам да бъда, онази, която някога съм била и винаги мога да стана.Харесвам Ирис, Аурора и всички свои облици, в които съм се превръщала и които съм.И макар че  никога не мога да бъде като тях...аз мога да бъда една от тях.Мога да бъда всичките и никоя едновременно.Аз съм огледало и образец на всички тях.Защото всички сме едно и също.Сякаш имам хиляди самоличности, но за разлика от шизофрениците не съм изгубила  себе си, а точно обратното, разкривам се  всеки пък когато се огледам в това огледало.

И ето поглеждам света през очите на всяка една от тях и го разкривам, такъв какъвто те го виждат...наподобядащ призма пречупена през спектъра на емоциите и чувствата им.Пречупен през моята призма, винаги различен и едновременно толкова еднакъв.

Какво по дяволите става?

03.07. , 6:30 (сутринта)

Сестра ми:

-Какво става?

-Сигурно е буря, лягай да спиш...

Така започна.Помислих си че не за пръв път има такава буря.Доста силни гърмежи.Един, два....толкова често ли гърми при буря?Чувах майка ми да вика от терасата "Краси, ела да видиш!!" и баща ми "Какво ?"

Гърменето се усили...не спираше като при буря, а прсто непрестанно се усилваше.Прозореца над леглото ми вибрираше.Сестра ми стана и отиде при нашите, аз продължавах да си седя чудейки се какво става.Реших да стана, не знам защо ,но го реших.И точно преди да изляза чух трясъка.Сякаш стаята се взриви.Треперех, но не се върнах, не погледнах.А гърменето продължаваше,небето бе в дим,навсякъде пушек.Сякаш гореше...небето гореше.

Майка ми се разтрепери.Сестра ми каза че имам нещо на окото.Опипах се и ме болеше.Баща ми ни накара да слезем в мазето.Какво по дяволите ставаше?Върнах се в стаята....нямаше го прозореца, но пък имаше стъкла навсякъде.Излязох и заедно със сестра ми и майка ми слязохме в мазето.Не знаех какво правя.Сякаш не бях аз...а някой друг.....

Всъщност това помня от сутринта.След това помня как баща ми ни викаше да тръгваме.Облякохме се по възможно най бързия начин.Навън се бяха събрали хора, нещо ставаше, но никой не знаеше какво.Казваха че поделението гори.Аз даже не знаех че в близост до Чепинци има поделение...заедно с нашите и психясалото ни вече куче се качихме в колата...и тръгнахме.

-Къде отиваме?

-Не знам...някъде по далеч...

Минавайки през центъра видяхме натрошени стъкла, много от магазините нямаха и едно здраво.И хора, много хора.А гърменето продължаваше.По силно или по слабо....

През остатъка от деня се върнахме само веднъж, но коли на Гражданска защита ни казаха да се махаме.Сякаш не бяхме ние....просто стояхме в колата и не знаехме какво става или какво да правим...Отидохме при приятелка на сестра ми и тогава вече разбрахме от новините.

Да...много неща се изписаха за възникването на пожара ,но на кое да вярваш...

За страх...да беше ни страх, просто защото не знаехме какво да правим.И да още ме е страх... а за окото ами още 5 милиметра по нагоре и щях да ослепея(но пък щях да си имам пиратска превръзка:Р).Вярно, не се случва всеки ден, но трябва да призная че реакцията на полицията беше много добра.Още има засилено присъствие както на полицаи така и на репортери(което е малко дразнещо, защото вече няма нищо за казване или за гледане).Едно нещо е сигурно обаче.Фактите сочат че е било умишлено.Просто защото няма как да е инцидент.Под земята няма как да се запали от само себе си, нали?А за тротила...дали въобще е бил там?Да вярно по данни сигурно го е имало, но всеки ден ли проверяват какво има в склада?Трябва да призная , че който и да го е подпалим няма капка мозък.Ако някой го е подпалим разбира се...

Забележка: За който не знае, всъщност поделението се намира по близо до Челопечене от колкото до Чепенци, от Чепинци го дели околовръстното, то затова и беше затворено)

Honey, I'm home!

Мина доста време а?Даже самата аз бях забравила че те има.Смешно.Май и доста други хора са забравили...

Сега като препрочитам архивите....аз сериозно трябва да се замисля за терапия против стреса, бря о.О....това обаче вече не съм аз или може би съм аз но по малко по различен начин(все пак една година си е доста време)...

започна тая ми ти година и свърши.Срещнах много нови....същества.С някои се сприятелих до голяма степен други не ми станаха толкова симпатични.Не се чудете защо наричам осмокласниците същества, щото сме си такива.Не сме възрастни, не сме и деца...ние сме мутанти-чудовища дошли да завладеят Земята мухахахахаха(йвъл хилеж)...с други думи-ние сме тинейджъри(бря че изкилишерчена дума )звучи ми тъпо тая дума някак си представям си някое от ония лигавите сериалчета от рода на Ориндж каунти и разни дечурлиги дето се друсат, *и*ат(е*ати цензурата(е пак го направих да се *******))и абортират(а да и стават лесбийки и мрът по супер дебилен начин).Както и да е да не обиждам феновете на сапунестите тийновски сериали.

Отвлякох се от темата.Всъщност този пост е един вид преоткриване на блога.Да си споделям със себе си вместо да шизофренясвам(споко Диди гласовете още нищо не са казали по тоя въпрос).Та да започнем отначало:

-Honey, I'm home!

-............

-Screw you...