Коледата дойде и си замина. Новата година със всичките му там фойерверки и пиянски изцепки също си замина. И като стана дума за празници тази година при мен те просто отминаха. Коледата по семейно, без коледната магия на детството, но в духа на празника. С най- близките.
Виж за Нова година ми е думата...предполагам пиша от угризение на съвестта. Още от онази първа януарска сутрин, когато се събудих в Дружба си мисля да пиша. Силно се надявам никога да не прочетеш това, но пък се чудя ако го прочетеш и разбереш че съм излъгала, а аз лъжа рядко, дали ще се сърдиш много. Честно казано какво си мислиш ич не ме еня. Но от чисто морална гледна точка ми е кофти. Дам....не празнувах, не че нямаше къде или с кого, просто не празнувах. Не обичам празниците, шумните купони във вмирисани заведения или мухлясъли къщи( нямам нищо против вилите, сериозно). Не съм си на мястото, това е. Никой не ми е виновен че съм забутан домошар, без личен или социален живот. Аз така си се харесвам. Та за въпросния януари. В новогодишната нощ в главата ми се въртяха толкова мисли и чувства че не можах да заспя, не можах да затворя очи и непрестанно гледах прозореца слушайки живота отвън.
Замислих се и още мисля. Банално, но факт- февруари правя знаменитите 18. Заветната цифра, която малко или мнооооого всички жадуват. Имам гадното чувство че покрай тия мити знаменити рожденни всезапомнящи се дни хората откачат. Какво му е толкова специалното на 18-тото число? Просто още една година, в която си оцелял, заобиколен от мизерия, боклуци и тук-таме някой слънчев лъч. Дам, не ми се празнувам и това е. И се терзая от факта че родителското тяло го взима прекалено насериозно. Какафонията че детето пораства. Изненада, отдавна съм порастнала за да мисля за поредната цифра върху тортата. Че даже и торта не искам.
Не искам да се събирам с всичките онези хора, които очакват толкова много от мен. Очакват нещо, което не съм преживявала и не мога да им дам. Съкс. Пожелавам си, на рожденния си ден да се изтегня с книга в ръка( с автор Рей Бредбъри примерно), да порисувам малко, да попея малко, да поплача и да се наспя едно хубаво. Все не ми остава време за сън. Сбъркана ли съм какво, но проклятието което ми повтарят напоследък май се сбъдва. Проспивам си живота. И? Просто искам почивка, искам да се чувствам в безопасност, искам у дома и това ме терзае. От много време мястото, където живея не ми е дом. Тъжно нали? Чувствам се като отхвърлено домашно коте, забравило пътя за вкъщи.
Трябва ми просто едно ъгълче в тоя свят, една малка стая, която да е моя, в която да влизам и казвам " У дома съм". И да, искам да съм самостоятелна. Толкова много го искам че боли, боли когато не мога да се справя и глупавите ми проблеми ме изяждат.
На фона на цялата световна гнусотия моето е нищо, моето е прашинка, в окото на вселената. Защото съм малка, толкова малка че на листа се появявам като точица мастило.
Много съм обръкана, не сериозно, много съм обръкана. Не знам накъде да поема и какво да правя. Усещам една чернилка някъде вътре, там. Петно, толкова мръсно и порочно че е останало като грозен отпечатък, като белег от изгаряне. Сякаш съм дамгосана и никой не го вижда, скрита татуировка, за която само аз знам.
Тъжно е, изнервящо и много глупаво. Дааа, такава съм си лейм отвсякъде. Не те карам да ме разбереш, аз самата не мога да се разбера. Не те карам да ме изслушаш, аз самата не се чувам. Искам просто да ме погледнеш и да ме видиш. Само да ме видиш, защото ако ме докоснеш ме е страх че няма да разбереш, че ще се подиграеш на скапаните ми прищевки и ще ме отхвърлиш. А не го искам.
Затова моля те просто ме виж.