Имало едно време, а?

След като Гугъл и Блогър учтиво ми скъсаха нервите в профилната и акаунтна борба, из дебрите на Интернет открих първия си блог. о.О
Оказва се, ве всъщност аз съм един прекалено нормален човек. На 15 съм си била чисто и просто хейтър.=)) Не може да бъде, а? Аз съм толкова лъчезарен, усмихнат и чаровен успех, че цял АЕЦ можете да заредите с излъчването ми. Та така, отдадох се на спомени. Като се замисля, ако можеш да срещна 15 годишното си аз, първо бих й хвърлила един бой и след това щях да я прегърна и евентуално почерпя една бира...или портокалов сок, защото преди не пиех.
Странно е наистина колко много се изменя един човек за толкова кратко време. Все още ме обзема чувството на малоценност и някъде вътре в мен съществува едно тъжно и самотно присъствие, но вече не е толкова осезаемо. Четейки старите си неща, осъзнах че хората правят Човека. Затова един съвт към всички хейтъри там някъде- Не се отчайвайте от живота и по дяволите не се доближавайте до остри, запалими или много високи предмети, от които може да пострадате. Вместо това си намерете хоби- светът е голям, чака да бъде открит, не оставайте сами, не бъдете песимисти. Има надежда, след дъжд винаги изгрява слънце =)). Между другото усмивките също не болят. Доказан факт е че разхубавяват всеки човек. И когато срещнете Приятели, не ги отбюгвайте, не странете от тях. Хората, които бяха до мен, събориха стените на света ми и макар и насила ме изведоха на слънце, и знаете ли- не изгорях. =))
От време на време всеки е самотен, но с верен другар всичко е по- леко. Просто бъдете откровени със себе си и с другите. При мен се получи, а вярвайте ми, по-инатливо същество от себе си не познавам( мооооже би още едно- две, които много си ги обичам).
И така благодаря на всички, които са до мен и продължават да ме търпят. Обичам ви и не бих заменила тези три години за нищо на света. Пращам ви усмивки и прегръдки.=)))

Little prologe

There was a wall.
It was built a long time ago. It was a plain colourless wall with a locked door (the door always had a key) and a small window with plain curtains. The someone behind that door was always alone, unimagenable afraid of the world, a child that could not express itself with proper words, a very good and quet girl whom everyone loved, for her politness and mature attitude. That child was missuderstood, she was hiding behind those plain curtains, and sometimes alone as she was, she started starring at the window. Peeking outside. Her eyes would hurt from the brightness not being able to differ the shadows outside , her ears filling with noises, her mind becoming blank. She was always a good girl, no one could complain, always being looked up to, always alone, because she was different. She didn't meant to be this akward, but she was, and thus she was alone.
She began to dream. For a long, long time. The dreams became to float in the air suffocating her. She dreamt that someone might try to break in, someone might try to barge in her world or climb up the wall...And she waited, she waited and kept on dreaming, waited and kept on suffocating and drowning with the heavy air around her. But no one came.
And one day after the notingness, there was a knock. On the window. So silent that she almost missed it. And she opened the curtains. And the brightness came to life. A smile. A very big one. Bluish-greenish eyes. Ginger hair. And a smile.
The child was speechless, stunned, amaized. But still afraid. In a little while the window became to open, the heavy air startet to disappear, leaving behind fresh sweet brezze. Again and again almost to an annoing degree that ginger came and went leaving a confused feelling, making the girl frustrated and maybe happy.
The sun didn't burn her, the noises became voices, the shadows people. The world started to shade. The wall wasn't colourless but blue, the curtains white. The girl became alive. But was still a bit unsure, a bit confused, a bit afraid and lonely.
Knock-knock on the door, little by little the roon was filled with life- ginger, blond, brown, black, green and black. A variety of colours begin to gather. Frendly voices like melodies filled the air and dreams became reality. One by one people came in, but the child was still afraid. Only opening the door without stepping outside.
People knew her world but she didn't know theirs, and she was sad, sad for her own cowardnes and foollishnesss.
In time her fear became strenght, she was brave enough to leave the room. Making her own little steps into the big world. And trust me, sometimes she gets lost, and very sad, and very lonely, and very afraid, and very cold. But she learnes how to smile, even though she still keeps the key to that locked door. And only in times or so she comes back, but she keeps the door unlocked and the window open.
So you're welcomed, you always were, you always will be.

На 09.02

Вече съм на 18 и знаете ли какво? Продължавам да се събуждам в 6 и 30, да ходя на даскало, да се прибирам и да спя и да чета( за което съм доста доволна). Ениуей, думата ми е че не съм се променила. Няма някаква коренна промяна, просто една сугрин се събудих и прас!- Преди 18 години си се ококорил срещу света на тази дата, от тогава светът те наблюдава тихо, кротко и любопитно. Малко е депресиращо и подтискащо да осъзнаеш че за 18 години, главното, което си вършил са глупости, но клишето си е клише- животът е пред мен. Усещам че разлика ще има едва когато завърша, тогава всичко наистина ще се промени. Усещам мирис на разтопена захар във въздуха- нещо толкова сладникаво и познато, което нетърпеливо ме очаква да го пресрещна.
Въпреки някои инциденти, самият рожден ден мина без проблеми. Не очаквах да си го призная, но всъщност се забавлявах, бях изключително щастлива и витаех в алкохолни, тютюневи и всепоглъщащорадости пари цяла вечер.
Имам си джобен часовник, толкова прекрасен че затварям очи и в тихата стая го стискам с недораслите си детски длани и слушам тиктакането му. Звучи като малко сърце, сгушило се в метална обвивка. Малка душа родена от благодарността ми към близките и тяхната привързаност към мен. Имам си и чудесна бутилка уиски със ръждиво златист цвят, която няма да изпия, но вадейки я от шкафа, без да я ползвам по предназначение, наблюдавам менящите се цветове. Имам си и страхотна книга, за която копнеех от дълго време, толкова много я исках че ме сърбят пръстите и очите ми се стрелкат в примамливата корица, всеки път когато се прибера вкъщи. Имам си и и ужасна плюшена играчка, която е толкова симпатична че даже за върл противник на плюшковците като мен, ми се струва че е най- мекото и сладко нещо. Имам си голяма червена празнична торба с панделка, пълна с чувства и съкровища, събрани и поднесени за мен.
Забравих да спомена, имам си и приятели, които да ме подкрепят, да се усмихват и да плачат с мен, независимо от ситуацията, хора с които може би ще се разделя в бъдеще, но с приятен гъдел в стомаха и меланхолична усмивка ще си спомням. Благодаря че търпите странностите, глупостите и прищевките ми. Обичам ви! Съжалявам за всичко, което съм пропуснала( нарочно или без да искам), моля да ми простите, ако някога съм ви наранила( нарочно или без да искам).
Надявам се всички рожденни дни и за напред да са толкова приятни! Пожелавам на всички да са с най-близките си на тези празници и заедно да празнуват живота, които сте извървели заедно. =)

Коледата дойде и си замина. Новата година със всичките му там фойерверки и пиянски изцепки също си замина. И като стана дума за празници тази година при мен те просто отминаха. Коледата по семейно, без коледната магия на детството, но в духа на празника. С най- близките.
Виж за Нова година ми е думата...предполагам пиша от угризение на съвестта. Още от онази първа януарска сутрин, когато се събудих в Дружба си мисля да пиша. Силно се надявам никога да не прочетеш това, но пък се чудя ако го прочетеш и разбереш че съм излъгала, а аз лъжа рядко, дали ще се сърдиш много. Честно казано какво си мислиш ич не ме еня. Но от чисто морална гледна точка ми е кофти. Дам....не празнувах, не че нямаше къде или с кого, просто не празнувах. Не обичам празниците, шумните купони във вмирисани заведения или мухлясъли къщи( нямам нищо против вилите, сериозно). Не съм си на мястото, това е. Никой не ми е виновен че съм забутан домошар, без личен или социален живот. Аз така си се харесвам. Та за въпросния януари. В новогодишната нощ в главата ми се въртяха толкова мисли и чувства че не можах да заспя, не можах да затворя очи и непрестанно гледах прозореца слушайки живота отвън.
Замислих се и още мисля. Банално, но факт- февруари правя знаменитите 18. Заветната цифра, която малко или мнооооого всички жадуват. Имам гадното чувство че покрай тия мити знаменити рожденни всезапомнящи се дни хората откачат. Какво му е толкова специалното на 18-тото число? Просто още една година, в която си оцелял, заобиколен от мизерия, боклуци и тук-таме някой слънчев лъч. Дам, не ми се празнувам и това е. И се терзая от факта че родителското тяло го взима прекалено насериозно. Какафонията че детето пораства. Изненада, отдавна съм порастнала за да мисля за поредната цифра върху тортата. Че даже и торта не искам.
Не искам да се събирам с всичките онези хора, които очакват толкова много от мен. Очакват нещо, което не съм преживявала и не мога да им дам. Съкс. Пожелавам си, на рожденния си ден да се изтегня с книга в ръка( с автор Рей Бредбъри примерно), да порисувам малко, да попея малко, да поплача и да се наспя едно хубаво. Все не ми остава време за сън. Сбъркана ли съм какво, но проклятието което ми повтарят напоследък май се сбъдва. Проспивам си живота. И? Просто искам почивка, искам да се чувствам в безопасност, искам у дома и това ме терзае. От много време мястото, където живея не ми е дом. Тъжно нали? Чувствам се като отхвърлено домашно коте, забравило пътя за вкъщи.
Трябва ми просто едно ъгълче в тоя свят, една малка стая, която да е моя, в която да влизам и казвам " У дома съм". И да, искам да съм самостоятелна. Толкова много го искам че боли, боли когато не мога да се справя и глупавите ми проблеми ме изяждат.
На фона на цялата световна гнусотия моето е нищо, моето е прашинка, в окото на вселената. Защото съм малка, толкова малка че на листа се появявам като точица мастило.
Много съм обръкана, не сериозно, много съм обръкана. Не знам накъде да поема и какво да правя. Усещам една чернилка някъде вътре, там. Петно, толкова мръсно и порочно че е останало като грозен отпечатък, като белег от изгаряне. Сякаш съм дамгосана и никой не го вижда, скрита татуировка, за която само аз знам.
Тъжно е, изнервящо и много глупаво. Дааа, такава съм си лейм отвсякъде. Не те карам да ме разбереш, аз самата не мога да се разбера. Не те карам да ме изслушаш, аз самата не се чувам. Искам просто да ме погледнеш и да ме видиш. Само да ме видиш, защото ако ме докоснеш ме е страх че няма да разбереш, че ще се подиграеш на скапаните ми прищевки и ще ме отхвърлиш. А не го искам.
Затова моля те просто ме виж.

Така, да обобщим:
три седмици без нет, никакъв здрав сън, наядена от комари и други мизерии ( но пък 10 изчетени книги и няколко драсканици + добра доза почивка);
седмица на море- сравнително добър тен закриващ белезите от въпросните мизерии и окимари, още малко почивка, слънчасване + настинка, изпускване на Спирита( рев), осем часово тътрене с автобус( две спирки за праскови и домати о.О), болежки в задната част.
Първи ден в София- все още без нет, приятна разходка до Заимов, следвана от главоболие
и за грандиозен финал- Onemanga, ултимативния, любимия сайт, който следя от години е затворен за онлайн читатели -WTF?!!
Бтл, фейсбук не ми пуска мнението за стена, защото има твръде много символи, от това няма на къде по добре.
Извод: Life sucks- това от мен -_- . За случая народния мъдрец също е казал Сомтаймс уин, сомтеймс люн .
На всички други приятно лято, със здраве и не се давайте на гадните комари( майка им).

Майката си отиде и остави руини и разруха след себе си. Семейството се разпадна, оставяйки разбити спомени и стъпкани мечти. Крещя, а никой не ме чува, шепя, а тишината поглъща думите ми. Пиша, а никой не се вслушва, мисля, а пулсиращата болка в главата ми изпълва пространството с ехо. Отиваме си и оставяме хаос и разруха...
Сред руините на живота ни цъфтят буйни плевели, диви маргарити и люляци. Те са свободни, необременени, а ние забравени и захвърлени, оставем изранени от времето и дъжда паметници с неясни дати и имена. И биваме забравени- от времето, от хората, от света.
Майната му на всичко- на глобалното затопляне, на кризата, на гладуващите в Сумалия, на умиращите птици и изчезващите видове. на хората, на децата, на китовете и проклетите делфини.
Тук съм и живея, живея и руша света около себе си, самото ми същетвуване е природно презрезрение, фалш и лицемерие. Умирам и продължавам да руша света, някой друг се ражда и отъпква маргаритите избуяли върху гроба ми.
Припявам си мантрата за майната и продължавам напред.
По живо, по здраво на всички. Майната ви и амин.

Една майка си отиде. Един син  остана сам. Едно момиче  разтреперано избухна в плач . Едно семейство не намери сили да приеме, че вече няма да чува досадния й глас. Едно семейство плака...заедно като никога, сплотено и задружно. Изплака се сякаш целия океан, изсипа се сякаш цялата болка и тъга на тоя свят. И си отиде, помаха за довиждане и отиде на  отсрещния бряг, където никакви писма или телефонни обаждания не могат да я застигнат, където не се получават поздравителни картички.

Просто така живота продължава , светът се движи и не забелязва че някой липсва, не се оглежда през рамо и не пита къде си отишъл. Оставяш след себе си купища ненужни предмети пазени и защитавани от ласката на времето с години. Осъзнаваш че колкото и да си крепил всичко, колкото и да си се борил, не си опазил себе си. 

Раждаме се, за да умрем. Единствената истина. Единственият неоспорим факт. Единственото твърдение , което отказваме да приемем и в последствие едниственото, с което в крайна сметка се сблъскваме. Толкова е несправедливо, толкова е грозно, тъжно и подтискащо. Иска ти се да крещиш от болка и разочарование, но не можеш- знаеш че с нищо не можеш да спреш хода на времето и че в действителност живота наистина е неимоверно и безпределно кратък. 

Умираш. И това е. Покриват лицето ти с бял саван, близките ти жалеят и ридаят, за последно виждаш всички заедно- и приятели, и роднини, даже непознати проронват сълза. Изравят гроб, капака на дървен ковчег закрива- синьото небе, изкрящото с топлина слънце, белите облаци, два метра- толкова малко място ти е отредено, макар че живееше във къща с висок таван и големи прозорци, макар че се разхождаше всеки ден в просторния зелен парк. И това е. Оставаш сам в тъмного и студено тясно пространство, напускаш света, за да търсиш нови предели и хоризонти...

Иска ми се времето да спре, и аз като Дъглас Сполдинг, искам да си остана малка и никога да не пораствам, светът да застине в този едни момент, когато всички мои близки са до мен. Но светът няма да ме чуе, прекалено улисан и забързан в своя бяг към бъдещето, времето лицемерно и нагло отлита и никога не се връща. И ти оставя надежда, оставя ти копнежа по звездите, оставя ти болезнения спомен и избелелите усмивки по фотографиите, оставя ти потънали в прах и паяжини предмети, ръждясали ключалки и развалени грамофони. 

Страх ме е да живея, страх ме е да създавам и да руша, страх ме е да вървя напред с вдигната глава, защото знам че боли...боли страшно много и болката не отшумява, остава скрита в някое кътче от душата ти. И се надявам, макар да ме е страх, че когато някой ден умра, да има кой да ме посрещне и да не съм сама, да има кой да ме изпрати със сълзи и да ме посрещне с усмивка.