Имало едно време едно момиче, не било принцеса, не било богато. Нямало златни къдрици и сини очи, а вечно стръчаща къдрава коса, с много лунички и обикновенни кафеви очи. Момичето било родено през зимата, момичето мразело зимата, но обичало снега. Обичало снега прекалено много, прекалено силно. И момичето имало мечта, странна мечта. Един ден мечтата му се сбъднала и то се почувствало щастливо за пръв и последен път в живота си...
" Винаги ми е било студено, мразя студа...но винаги ми е било студено."
Момичето имало семейство, с вечнозает баща и тъжна майка. Но те обичали момичето. И то ги обичало, но винаги било самотно, винаги му било студено. И един ден студът си отишъл...
"Колко е топло, колко е приятно...нека, нека остане винаги така."
И завалял сняг, бял и чист и падал на земята, засипвал момичето, стопявал се върху лицето й, върху бузите й... и снегът ставал червен, невероятно червен , толкова топло и невероятно червено...
" Искам да гледам снега, просто да лежа и да го гледам как пада, толкова краткокраен и вечен. Това е мечтата ми. Искам, искам да умра в снега..."
Момичето не знаело как да живее, затова поне искало да знае как ще умре.. Там в онзи бял сняг, който го засипвал и скривал, който го милвал и се разтапял по бузите й...
И върху посивелите му устни разцъфтяла усмивка. Защото чак сега, момичето разбрало че никога, никога не е било самотно... и било щастливо, за пръв и последен път в живота си...
" Каква ирония, научих се да живея...едва когато умрях"
А снегът, снегът падал и засипвал света, засипвал тъгата и гонел самотата, снегът падал и засипвал света, а там някъде едно момиче се усмихвало. За пръв и последен път в живота си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар