За всичко онова, което нямах сили да ти кажа

Какво кара човек живял толкова дълги години с друг, преживявал моменти на недоимък, щастливи мигове, изтърпявал обиди, получавал неизмеримо щастие и несъразмерна болка, какво кара такъв човек да продължава да живее с друг?
Да бъде нараняван, отново и отново, да бъде предаван, да страда и да бъде мачкан? Да спи, да се храни, да живее и да диша същия въздух с такъв човек? Кое ни кара да държим на човека до себе си независимо колко ни наранява, разкъсва душата ни, а ние колкото и наранени и обидени да сме продължаваме да съшиваме и градим същата тази измъчена душа? Това не прави ли всички ни светци? Това не прави ли всички ни грешници? Защото това е любовта- сигурността, която си градил с този човек, същото това доверие, което губиш в него и се чувстваш изоставен в най- трудните моменти...и продължаваш да се питаш...Защо? Къде сгрешихме? Защо не сме като преди? Защо не можем да се върнем и да променим станалото?
Остава ни само гордостта, глупавото човешко достойнство, измества любовта и ни оставя слепи и неразбрани от най- близките ни....глупавата гордост, инатът да продължиш да се бориш, невъзможнсотта да продължиш да се бориш, когато си се предал и си паднал на колене. Предаваш човешката си природа, устрема към сводоба и невинното желание за щастие. Ставаш кух и безобразен, ставаш роб и с шеметна скорост се приземяваш на земята обременен от глупави неволни обиди и жестоки лъжи.
Не искам любов, не са ми нужни тези окови, не искам душата, мечтите и сърцето ми да се разпадат на късчета прозрачно стъкло. Не ми трябва сигурност и доверие, ако мога сама да се справя с живота. Не си мисли че не мога. Защото знам , виждала съм скритите ти сълзи, виждала съм фалшивата усмивка и преглътнатия ти писък в тишината. Не мога да съм като теб, не съм толкова силна и нямам тази твоя неуморима гордост. Съжалявам и благодаря.
Много отдавна реших да заключа истинските си чувства в онзи прашен съндък, където крия и твоите чувства.