събота, 31 януари 2009 г.

Приказка за една странна мечта

Имало едно време едно момиче, не било принцеса, не било богато. Нямало златни къдрици и сини очи, а вечно стръчаща къдрава коса, с много лунички и обикновенни кафеви очи. Момичето било родено през зимата,  момичето мразело зимата, но обичало снега. Обичало снега прекалено много, прекалено силно. И момичето имало мечта, странна мечта. Един ден мечтата му се сбъднала и то се почувствало щастливо за пръв и последен път в живота си...

" Винаги ми е било студено, мразя студа...но винаги ми е било студено."

Момичето имало семейство, с вечнозает баща и тъжна майка. Но те обичали момичето. И то ги обичало, но винаги било самотно, винаги му било студено. И един ден студът си отишъл...

"Колко е топло, колко е приятно...нека, нека остане винаги така."

И завалял сняг, бял и чист и падал на земята, засипвал момичето, стопявал се върху лицето й, върху бузите й... и снегът ставал червен, невероятно червен , толкова топло и невероятно червено...

" Искам да гледам снега, просто да лежа и да го гледам как пада, толкова краткокраен и вечен. Това е мечтата ми. Искам, искам да умра в снега..."

Момичето не знаело как да живее, затова поне искало да знае как ще умре.. Там в онзи бял сняг, който го засипвал и скривал, който го милвал и се разтапял по бузите й...

И върху посивелите му устни разцъфтяла усмивка. Защото чак сега, момичето разбрало че никога, никога не е било самотно... и било щастливо, за пръв и последен път в живота си...

" Каква ирония, научих се да живея...едва когато умрях"

А снегът, снегът падал и засипвал света, засипвал тъгата и гонел самотата, снегът падал и засипвал света, а там някъде едно момиче се усмихвало. За пръв и последен път в живота си...

четвъртък, 29 януари 2009 г.

Soul

Кое е най ценното ти притежание?

Какво се страхуваш да не изгубиш?

Какво толкова често губиш и преоткриваш?

Кое е единственото, което ти принадлежи?

Просто е, крехко е,  малко е,  самотно е,  неразбрано е,  щастливо е...и е твое. И винаги е там. Вътре в теб, скрито под дебелите пластове мечти, копнежи и надежди.

Но какво е?

Сърцето ти? Не, то може да бъде откраднато, може да бъде разбито и никога поправено 

Свободата ти?  Не, тя може да ти бъде отнета, с окови или невидим решетки, със сладки думи и горчиви лъжи.

Животът ти? Не, той също може да ти бъде отнет, насилствено или с примирение.

Това...което винаги ще остане твое, това което всички искат да ти отнемат, това което всички се оптиват да спасят....е душата ти. Твоята най чиста и искренна същност, защото под дебелите пластове копнежи, надежди и мечти, под фалшивите усмивки, забравени обещания и избелели очаквания се крие точно тя, твоята същност, твоята душа, твоето позахабено и увехтяло Аз.

понеделник, 29 декември 2008 г.

За къщите и хората

"Видях стара къща, с няколко избуяли маргарити отпред, с дървена излющена пейка , с няколко  големи  зелени прозореца, с ръждясали капандури и телена ограда...но аз заобичах тази къща. Беше толкова порутена и стара, но и някак топла...жива.Личеше си че в тази къща е живял някой, някой който е обичал в нея, плакал в нея, надявал се и мечтал. Заля ме носталгия. Ах, точно в такава къща искам да живея!

Видях голяма и красива къща....но само на пръв поглед.Макар боята да беше нова бе вече напукана, по оградата имаше паяжини, розите накацали по нея бяха повехнали, прозорците закрити с тъмни пердета...Какво ли се бе случило с тази къща? Защо ли изглеждаше толкова тъжна? Ах, точно в тази къща не искам да стъпвам!"

Къщите приличат на хората, приличат на своите собственици, имат белези(като онази вечно стръчаща над оградата бутилка), имат навици( като невероятно изнервящия шум, който чуваш всяка вечер над терасата). И когато влезеш в нечии дом веднага те лъхва сякаш дъха на къщата. И този дъх ти разказва за историята на къщата, защото даже предметите носят души...Има къщи, които сякаш ти се усмихват от прага, а има и къщи толкова красиви, но толкова празни отвътре...

Има всякакъв вид къщи, домове, хора и всичките си приличат и всичките са различини...просто трябва да се запитаме какви сме и какви искаме да бъдем?

А докато се питам, аз ще си представям къща, с разцъфнали маргарити и олющена ограда.

събота, 27 декември 2008 г.

За приказките

Не, не за онези "и заживели щастливо".Със стъклената пантофка, принцесите и златните топки...а за онези толкова банални магически истории, които те карат да повярваш, които те карат да мечтаеш и да си представиш един изцяло нов свят, бил той Нарния, Средната земя или приличащ досущ на нашия( с изключение на магическите пръчки). Да знам колко глупаво и банално звучи (и то не само защото съм фен на фентъзито), но просто четейки книга или просто гледайки филм...героите, историята, говорещите бобри и огледала....всичко те кара да почувстваш магията. Защото това е фентъзито, из страниците, във всеки кадър се крие нещо магическо, нещо вълшебно, толкова незабележимо и обкиновенно на пръв поглед че можеш да го подминеш като едното нищо...но то си е там и просто чака да бъде открито.

И да една толкова простовата история за онзи магически недостижим свят може да те накара, поне мъничко да завиждаш на героите. Защото кое ли дете не си е мечтаело да открие вълшебен пръстен, не е очаквало сова да прехвърчи в стаята му или не е надниквало в стария дрешник просто така? Ще ви се стори странно, но преди години когато прочетох първата част от поредицата за Хари Потър с месеци очкавах писмото....и познайте- то не дойде. И да разочаровах се, но продължих да вярвам че някъде там, има свят който чака да бъде открит. Бил той действителене или не. И ние продължаве да мечтаем и да се надяваме, макар че знаем че тези приказки не съществуват...но какво от това, кой може да те спре да мечтаеш?

петък, 5 декември 2008 г.

Смехът на звездите

"...-Това, което е важно, не може да се види...

-Разбира се...

-Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, намиращо се на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.

-Разбира се...

-Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето...помниш ли ...беше хубава.

-Разбира се...

-Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Но така е по добре. Така моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всечке звезди... Всички ще бъдат твои приятелки...."

"...-Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват звездите са водачи. За други са само малки светлинки...Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг.

-Какво искаш да кажеш? 

-Тъй като аз живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!

И пак се засмя.

-И когато се утешиш, ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие...И приятелите ти много ще се чудят, когато те видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им казваш "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд..."

Из "Малкият принц"

Признавам, никога не съм чела детски книжки, но тази по детски написана философска книжка  ме вдъхнови и ме накара да се замисля, да се затъжа и да се разсмея...Странно и учудващо приятно усещане...

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Broken glass

Някога чупил ли си чаша?Виждал ли си я накъсана на парченца, толкова малки, толкова крехки...посипани по пода, изглеждащи така сякаш е невъзможно да са били едно цяло?

А опитвал ли си се да възстановиш чашата? И макар да знаеш точното място на всяко парченце, то сякаш не пасва...защото чашата вече не е едно цяло,  тя е част съставена от хиляди други-всяка със своя собствена форма и място...

И продължаваш да нагаждаш парченцата...и продължаваш да създаваш и разрушаваш едноврменно нещо толкова краткотрайно и крехко...

Но осъзнаваш че колкото и да се стараеш чашата няма да е същата, даже да я възстановиш тя няма да е същата, защото всяко парченце ще има своя индивидуалност,  но се опитваш...

И ето изграждаш я наново, с много търпение и старание. И сякаш е почти завършена, макар и нестабилна и чуплива, изглежда здрава...

Осъзнаваш че нещо липсва, онова малко парченце, което е толкова незначително че без него цялата конструкция пропада...онова изгубено парченце, от което никой не се нуждае, което все някой забравя. Но ти знаеш че без него не можеш.То ти е нужно.То има място в твоята чуплива чаша.

И го намираш...все някога, там някъде...и си щастлив, защото за чашата то може би няма значение, защото не цялостта на чашата е важна , а парчетата изграждащи я...И особенно важно е онова незначително малко паречнеце, от което ти толкова имаш нужда...

сряда, 29 октомври 2008 г.

Невинност

"Where did I go wrong

I lost a friend, somewhere along in the bitterness

And I would`ve stayed with you all night

Had I known how to save a life" 

Пианото засвирва....тихо и нежно, плахо, но кънтящо.И стаята е огласена от този звук.Тишината прави път на звънливата мелодия и скривайки се в тъмния ъгъл  слуша...а пианото пее тихо. Къщата се ослушва, тази вечно празна къща,слушат и прозорците окъпани в дъждовни капки, слуша и паякът кротко плетящ своята паяжина над онази стара  поздравителна картичка с цветя.Слуша и часовника, отбелязващ своята вечна минута, слушат и прашните снимки с усмихнати непознати.Всичко притихнало слуша в захлас издъхващото пиано, защото то единствено има глас, само то може да разкаже за мъката и самотата, за радостта и обичта, за гнева и страха...и притаила дъх къщата слуша...последната песен на пианото....

Дъждът е спрял.....И последните акорди заглъхват....и пианото, и тази стая, и къщата издъхват, окъпани в бледа светлина, нечуто и незабележимо. Всичко умира и остава единствено като обгърната в тъмнина невинност...

P.S. The fray-How to save a life вдъхновява