Птица в клетка

Не беше голяма, не беше красива...всъщност си беше обикновена метална клетка с тънки метални решетки. Птицата бе малка, с ярко прошарени криле, не бе грациозна като лебед или красива като паун.
А стаята, стаята бе голяма, просторна с големи прозорци гледащи небето. И птицата гледаше небето, всеки ден, непрестанно.... Преди тя нямаше дом, бе свободна да отиде навсякъде. Не й липсваше нищо, защото нямаше какво да й липсва.
Не, птицата не бе тъжна, тя не гледаше небето, защото бе тъжна. Макар и в клетка, птицата знаеше че където и да отиде, колкото и дълго да лети, ще има място където да се върне. Защото колкото и невероятно да звучи клетката се бе превърнала в нейн дом. И макар затворена между тези тънки метални решетки птицата бе щаслива.

Shout it out

So.... I' ve never really written in English, I'm learning it from about 4 years....Why in english all of a sudden? Duh... because I want to....no actually beside that in english sounds more distant...

So, this idea came when I was looking up on deviantart, but since I'm not much of a painter i'll just write it down. Here are the things  I want so shout out....

1. I love pancakes (thats kinda dump actually)

2. I like bein' alone, but I hate being left-out

3. I'm not afraid of the dark, or from the spooky pleace under the bed... actually sometimes when I'm depressed I lay down and tend to look around the dark

4. People think I serious, but most of the time I'm just shy and I don't have much confidence (seriously -_-)

5. I love the sky, I adore every cloud, every line...

6. I also like japanese stuff, like manga, anime, the language, shinto, culture.....well everything 

7. I enjoy drawing, I know I'm not that good but I really want to learn ( I get depressed when I can"t draw something). I love to sing, I want to keep learing the piano, I want to lern the guitar

8.When I think about the stuff I want to do my chest starts to hurt

9. Most of the time I don't exacly know what I want to do. There are things I want to do and when I think about them hard in the end I don"t do them... and yeah I regret 

10. Deep down I want to believe that out there.....there is someone like me.... and i want to find him ( yeah take note on the "him") -_-

11.The rain makes me sad and nostalgic for some reason

12. I hate crowded places, I'm bad with boys, I'm afraid of tunders ( ever since the bombing near my home I panick when I see lightning)

13. I'm afraid that noone will remember me.

14. Secretly I'm very romantic and most of the time get envoius of my sister's relantionships, or even of my friends

15. I'm 16 and have zero experience with love ( I don't really think I had to say that but... nevermind)

16. When I'm mad I hurt my closest people ( and I'm very sorry about that)

17. I hate the summer, but I love the sea... I hate the winter, but I love the snow

18. If i have to choose how to day I would like to drown or die seein' the sky

19. I make up  characters or stories based on my favorite things ( like some anime, manga, vampires, mitologi and so on...), but I have them only in my mind because I lack the skill to write or draw

20. I don't like to wear makeup.

21. Actually I have many girly clothes, but I get embarrassed when I wear them so I try not to

Приказка за една странна мечта

Имало едно време едно момиче, не било принцеса, не било богато. Нямало златни къдрици и сини очи, а вечно стръчаща къдрава коса, с много лунички и обикновенни кафеви очи. Момичето било родено през зимата,  момичето мразело зимата, но обичало снега. Обичало снега прекалено много, прекалено силно. И момичето имало мечта, странна мечта. Един ден мечтата му се сбъднала и то се почувствало щастливо за пръв и последен път в живота си...

" Винаги ми е било студено, мразя студа...но винаги ми е било студено."

Момичето имало семейство, с вечнозает баща и тъжна майка. Но те обичали момичето. И то ги обичало, но винаги било самотно, винаги му било студено. И един ден студът си отишъл...

"Колко е топло, колко е приятно...нека, нека остане винаги така."

И завалял сняг, бял и чист и падал на земята, засипвал момичето, стопявал се върху лицето й, върху бузите й... и снегът ставал червен, невероятно червен , толкова топло и невероятно червено...

" Искам да гледам снега, просто да лежа и да го гледам как пада, толкова краткокраен и вечен. Това е мечтата ми. Искам, искам да умра в снега..."

Момичето не знаело как да живее, затова поне искало да знае как ще умре.. Там в онзи бял сняг, който го засипвал и скривал, който го милвал и се разтапял по бузите й...

И върху посивелите му устни разцъфтяла усмивка. Защото чак сега, момичето разбрало че никога, никога не е било самотно... и било щастливо, за пръв и последен път в живота си...

" Каква ирония, научих се да живея...едва когато умрях"

А снегът, снегът падал и засипвал света, засипвал тъгата и гонел самотата, снегът падал и засипвал света, а там някъде едно момиче се усмихвало. За пръв и последен път в живота си...

Soul

Кое е най ценното ти притежание?

Какво се страхуваш да не изгубиш?

Какво толкова често губиш и преоткриваш?

Кое е единственото, което ти принадлежи?

Просто е, крехко е,  малко е,  самотно е,  неразбрано е,  щастливо е...и е твое. И винаги е там. Вътре в теб, скрито под дебелите пластове мечти, копнежи и надежди.

Но какво е?

Сърцето ти? Не, то може да бъде откраднато, може да бъде разбито и никога поправено 

Свободата ти?  Не, тя може да ти бъде отнета, с окови или невидим решетки, със сладки думи и горчиви лъжи.

Животът ти? Не, той също може да ти бъде отнет, насилствено или с примирение.

Това...което винаги ще остане твое, това което всички искат да ти отнемат, това което всички се оптиват да спасят....е душата ти. Твоята най чиста и искренна същност, защото под дебелите пластове копнежи, надежди и мечти, под фалшивите усмивки, забравени обещания и избелели очаквания се крие точно тя, твоята същност, твоята душа, твоето позахабено и увехтяло Аз.

За къщите и хората

"Видях стара къща, с няколко избуяли маргарити отпред, с дървена излющена пейка , с няколко  големи  зелени прозореца, с ръждясали капандури и телена ограда...но аз заобичах тази къща. Беше толкова порутена и стара, но и някак топла...жива.Личеше си че в тази къща е живял някой, някой който е обичал в нея, плакал в нея, надявал се и мечтал. Заля ме носталгия. Ах, точно в такава къща искам да живея!

Видях голяма и красива къща....но само на пръв поглед.Макар боята да беше нова бе вече напукана, по оградата имаше паяжини, розите накацали по нея бяха повехнали, прозорците закрити с тъмни пердета...Какво ли се бе случило с тази къща? Защо ли изглеждаше толкова тъжна? Ах, точно в тази къща не искам да стъпвам!"

Къщите приличат на хората, приличат на своите собственици, имат белези(като онази вечно стръчаща над оградата бутилка), имат навици( като невероятно изнервящия шум, който чуваш всяка вечер над терасата). И когато влезеш в нечии дом веднага те лъхва сякаш дъха на къщата. И този дъх ти разказва за историята на къщата, защото даже предметите носят души...Има къщи, които сякаш ти се усмихват от прага, а има и къщи толкова красиви, но толкова празни отвътре...

Има всякакъв вид къщи, домове, хора и всичките си приличат и всичките са различини...просто трябва да се запитаме какви сме и какви искаме да бъдем?

А докато се питам, аз ще си представям къща, с разцъфнали маргарити и олющена ограда.

За приказките

Не, не за онези "и заживели щастливо".Със стъклената пантофка, принцесите и златните топки...а за онези толкова банални магически истории, които те карат да повярваш, които те карат да мечтаеш и да си представиш един изцяло нов свят, бил той Нарния, Средната земя или приличащ досущ на нашия( с изключение на магическите пръчки). Да знам колко глупаво и банално звучи (и то не само защото съм фен на фентъзито), но просто четейки книга или просто гледайки филм...героите, историята, говорещите бобри и огледала....всичко те кара да почувстваш магията. Защото това е фентъзито, из страниците, във всеки кадър се крие нещо магическо, нещо вълшебно, толкова незабележимо и обкиновенно на пръв поглед че можеш да го подминеш като едното нищо...но то си е там и просто чака да бъде открито.

И да една толкова простовата история за онзи магически недостижим свят може да те накара, поне мъничко да завиждаш на героите. Защото кое ли дете не си е мечтаело да открие вълшебен пръстен, не е очаквало сова да прехвърчи в стаята му или не е надниквало в стария дрешник просто така? Ще ви се стори странно, но преди години когато прочетох първата част от поредицата за Хари Потър с месеци очкавах писмото....и познайте- то не дойде. И да разочаровах се, но продължих да вярвам че някъде там, има свят който чака да бъде открит. Бил той действителене или не. И ние продължаве да мечтаем и да се надяваме, макар че знаем че тези приказки не съществуват...но какво от това, кой може да те спре да мечтаеш?

Смехът на звездите

"...-Това, което е важно, не може да се види...

-Разбира се...

-Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, намиращо се на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.

-Разбира се...

-Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето...помниш ли ...беше хубава.

-Разбира се...

-Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Но така е по добре. Така моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всечке звезди... Всички ще бъдат твои приятелки...."

"...-Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват звездите са водачи. За други са само малки светлинки...Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг.

-Какво искаш да кажеш? 

-Тъй като аз живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!

И пак се засмя.

-И когато се утешиш, ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие...И приятелите ти много ще се чудят, когато те видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им казваш "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд..."

Из "Малкият принц"

Признавам, никога не съм чела детски книжки, но тази по детски написана философска книжка  ме вдъхнови и ме накара да се замисля, да се затъжа и да се разсмея...Странно и учудващо приятно усещане...