Така, да обобщим:
три седмици без нет, никакъв здрав сън, наядена от комари и други мизерии ( но пък 10 изчетени книги и няколко драсканици + добра доза почивка);
седмица на море- сравнително добър тен закриващ белезите от въпросните мизерии и окимари, още малко почивка, слънчасване + настинка, изпускване на Спирита( рев), осем часово тътрене с автобус( две спирки за праскови и домати о.О), болежки в задната част.
Първи ден в София- все още без нет, приятна разходка до Заимов, следвана от главоболие
и за грандиозен финал- Onemanga, ултимативния, любимия сайт, който следя от години е затворен за онлайн читатели -WTF?!!
Бтл, фейсбук не ми пуска мнението за стена, защото има твръде много символи, от това няма на къде по добре.
Извод: Life sucks- това от мен -_- . За случая народния мъдрец също е казал Сомтаймс уин, сомтеймс люн .
На всички други приятно лято, със здраве и не се давайте на гадните комари( майка им).

Майката си отиде и остави руини и разруха след себе си. Семейството се разпадна, оставяйки разбити спомени и стъпкани мечти. Крещя, а никой не ме чува, шепя, а тишината поглъща думите ми. Пиша, а никой не се вслушва, мисля, а пулсиращата болка в главата ми изпълва пространството с ехо. Отиваме си и оставяме хаос и разруха...
Сред руините на живота ни цъфтят буйни плевели, диви маргарити и люляци. Те са свободни, необременени, а ние забравени и захвърлени, оставем изранени от времето и дъжда паметници с неясни дати и имена. И биваме забравени- от времето, от хората, от света.
Майната му на всичко- на глобалното затопляне, на кризата, на гладуващите в Сумалия, на умиращите птици и изчезващите видове. на хората, на децата, на китовете и проклетите делфини.
Тук съм и живея, живея и руша света около себе си, самото ми същетвуване е природно презрезрение, фалш и лицемерие. Умирам и продължавам да руша света, някой друг се ражда и отъпква маргаритите избуяли върху гроба ми.
Припявам си мантрата за майната и продължавам напред.
По живо, по здраво на всички. Майната ви и амин.

Една майка си отиде. Един син  остана сам. Едно момиче  разтреперано избухна в плач . Едно семейство не намери сили да приеме, че вече няма да чува досадния й глас. Едно семейство плака...заедно като никога, сплотено и задружно. Изплака се сякаш целия океан, изсипа се сякаш цялата болка и тъга на тоя свят. И си отиде, помаха за довиждане и отиде на  отсрещния бряг, където никакви писма или телефонни обаждания не могат да я застигнат, където не се получават поздравителни картички.

Просто така живота продължава , светът се движи и не забелязва че някой липсва, не се оглежда през рамо и не пита къде си отишъл. Оставяш след себе си купища ненужни предмети пазени и защитавани от ласката на времето с години. Осъзнаваш че колкото и да си крепил всичко, колкото и да си се борил, не си опазил себе си. 

Раждаме се, за да умрем. Единствената истина. Единственият неоспорим факт. Единственото твърдение , което отказваме да приемем и в последствие едниственото, с което в крайна сметка се сблъскваме. Толкова е несправедливо, толкова е грозно, тъжно и подтискащо. Иска ти се да крещиш от болка и разочарование, но не можеш- знаеш че с нищо не можеш да спреш хода на времето и че в действителност живота наистина е неимоверно и безпределно кратък. 

Умираш. И това е. Покриват лицето ти с бял саван, близките ти жалеят и ридаят, за последно виждаш всички заедно- и приятели, и роднини, даже непознати проронват сълза. Изравят гроб, капака на дървен ковчег закрива- синьото небе, изкрящото с топлина слънце, белите облаци, два метра- толкова малко място ти е отредено, макар че живееше във къща с висок таван и големи прозорци, макар че се разхождаше всеки ден в просторния зелен парк. И това е. Оставаш сам в тъмного и студено тясно пространство, напускаш света, за да търсиш нови предели и хоризонти...

Иска ми се времето да спре, и аз като Дъглас Сполдинг, искам да си остана малка и никога да не пораствам, светът да застине в този едни момент, когато всички мои близки са до мен. Но светът няма да ме чуе, прекалено улисан и забързан в своя бяг към бъдещето, времето лицемерно и нагло отлита и никога не се връща. И ти оставя надежда, оставя ти копнежа по звездите, оставя ти болезнения спомен и избелелите усмивки по фотографиите, оставя ти потънали в прах и паяжини предмети, ръждясали ключалки и развалени грамофони. 

Страх ме е да живея, страх ме е да създавам и да руша, страх ме е да вървя напред с вдигната глава, защото знам че боли...боли страшно много и болката не отшумява, остава скрита в някое кътче от душата ти. И се надявам, макар да ме е страх, че когато някой ден умра, да има кой да ме посрещне и да не съм сама, да има кой да ме изпрати със сълзи и да ме посрещне с усмивка. 

Отрова

Тровя се. Малко по малко- всеки ден. Всеки ден поредната доза отрова- думи, неизказани желания и мисли, неизпълнени обещания и повърхностна дълбочина. 

Тровя се. Бавно и сигурно умирам. Всяко облаче дим краде от душата ми. Дарям на въздуха дъха си и то жадно го поглъща. И димът се превърща във въздух. За част от секундата бягам от проблеми, за част от секундата чувствам че всичко е наред. Когато и последното кълбо дим изчезне в небитието, когато изгасиш малкото измамно пламъче се връщаш в реалността. И тя те трови. Загнездва се като болест  в дробовете ти и не ти дава мира. Сами си го причиняваме и изглежда не ни пречи, изглежда ни прави щастливи. Колко ли душа ни е останала? Дали отровата се пропива в кожата ми? Дали съсирва кръвта ми? Дали стигайки до сърцето ми, ме трови и убива чувствата ми? Не, всъщност не. Краде от живота ми, защото аз му позволявам. 

И какво от това? Светът не свършва с едно угаснало пламъче светлина, светът продължава , продължаваме и ние. 

И четох, и четох , и четох и пак четох и пак не разбрах...какво толкова имат всички против камерите в обществени сгради, на кръстовища, в университети или в училища?
До колкото разбирам с невръстия си 16-годишен мозък хората се притесняват, че някой постоянно ще ги наблюдава, ще ги експлоатира, ще ги мъчи и ще им краде сводобата. Нали така? От всичко, което прочетох това разбрах....
И не разбирам, моля някой да ми обясни...защо хораха са толкова против камерите в университети. В моето училище има камери...и? Това че са ме видяли как закъснявам за час или тичам не значи, че съм станала по малко човек, по малко свободна или по малко мислеща...
Ако цениш сводобата си, даже в клетка ще се чувстваш свободен, защото това значи да си истински свободен. Независимо от обстоятелствата, независимо от това колко те притискат да си останаше същия...ти си ти, независимо от това къде си и никой не може да ти отнеме правото да се чувстваш свободен в собствената си кожа. Предполагам, че щом говоря за индивидуалност все още не съм с промит мозък -_-
Те. Не. Искат. Да. Сложат. Камери. В. Домовете. Ни. Те. Слагат. Камери. На. Обществени. Места.
По тази логика камерите в моловете, в магазините и в супермаркетите трябва да се махнат... защото ни отнемат личната свобода, нали? Признайта си кофти е да те видят как се чудиш какъв вид превръзки да си вземеш или факта че преди да си купиш шампоан отваряш всички за да видиш какъв аромат имат...
Има камери навсякъде-факт. Не можете да спрете хората да слагат камери на обществени места-факт. Ако искате да запазите свободата си- какво по дяволите правите?! Вземете се в ръце, има много по важни неща от това да те следят колко често ходиш до тоалетната. Къде останаха разпалените дискусии за края на света, за глада в Сумалия, за глобалното затопляне?! Когато дойде Апокалипсиса ( 22 декември 2012..кратък живот беше) въобще няма да ме еня кой и защо ме зяпа и от къде.
Да, ядосана съм. Много...

За всичко онова, което нямах сили да ти кажа

Какво кара човек живял толкова дълги години с друг, преживявал моменти на недоимък, щастливи мигове, изтърпявал обиди, получавал неизмеримо щастие и несъразмерна болка, какво кара такъв човек да продължава да живее с друг?
Да бъде нараняван, отново и отново, да бъде предаван, да страда и да бъде мачкан? Да спи, да се храни, да живее и да диша същия въздух с такъв човек? Кое ни кара да държим на човека до себе си независимо колко ни наранява, разкъсва душата ни, а ние колкото и наранени и обидени да сме продължаваме да съшиваме и градим същата тази измъчена душа? Това не прави ли всички ни светци? Това не прави ли всички ни грешници? Защото това е любовта- сигурността, която си градил с този човек, същото това доверие, което губиш в него и се чувстваш изоставен в най- трудните моменти...и продължаваш да се питаш...Защо? Къде сгрешихме? Защо не сме като преди? Защо не можем да се върнем и да променим станалото?
Остава ни само гордостта, глупавото човешко достойнство, измества любовта и ни оставя слепи и неразбрани от най- близките ни....глупавата гордост, инатът да продължиш да се бориш, невъзможнсотта да продължиш да се бориш, когато си се предал и си паднал на колене. Предаваш човешката си природа, устрема към сводоба и невинното желание за щастие. Ставаш кух и безобразен, ставаш роб и с шеметна скорост се приземяваш на земята обременен от глупави неволни обиди и жестоки лъжи.
Не искам любов, не са ми нужни тези окови, не искам душата, мечтите и сърцето ми да се разпадат на късчета прозрачно стъкло. Не ми трябва сигурност и доверие, ако мога сама да се справя с живота. Не си мисли че не мога. Защото знам , виждала съм скритите ти сълзи, виждала съм фалшивата усмивка и преглътнатия ти писък в тишината. Не мога да съм като теб, не съм толкова силна и нямам тази твоя неуморима гордост. Съжалявам и благодаря.
Много отдавна реших да заключа истинските си чувства в онзи прашен съндък, където крия и твоите чувства.

Падам стремглаво надолу, не мога да изправя глава, защото бесърдечната гравитация ме привлича...
Потъвам, бавно и сигурно в себе си, топя се и изпарявам като капка вода...
Задушавам се, след всеки поет дъх, чувствам че умирам...
Губя се, в себе си или в някой друг, няма значение.....
Иска ми се да крещя, но нямам глас и сили. Опитвам се да отнема болката ти, сълзите ти, да ги приютя в себе си и да ги заключа в прашния съндък на душата си. Не мога, прекалено дълго сме страдали, за да те излекувам, прекалeно дълго сме чакали и ключалката е ръждясала, прекалено дълго сме мълчали и думите ни се губят, ехтящи в тишината...
Прекалено много си приличаме, за де те изоставя, прекалено много ме е грижа, за да обърна глава, прекалено малко имаме, за да го изгубим...
Сиво е, има вкус на лимон и ванилия и мирис на ранна есен....такова чувство изпитвам. Така се чувствам, не знам как се чувстваш ти... не ме оставяй, нека сме заедно даже сега, нека заедно да помълчим, затаили дъх, притворили очи, с наведини глави борещи се срещу същата проклета безчувствена гравитация...

art by /kln1.deviantart.com