След като Гугъл и Блогър учтиво ми скъсаха нервите в профилната и акаунтна борба, из дебрите на Интернет открих първия си блог. о.О
Оказва се, ве всъщност аз съм един прекалено нормален човек. На 15 съм си била чисто и просто хейтър.=)) Не може да бъде, а? Аз съм толкова лъчезарен, усмихнат и чаровен успех, че цял АЕЦ можете да заредите с излъчването ми. Та така, отдадох се на спомени. Като се замисля, ако можеш да срещна 15 годишното си аз, първо бих й хвърлила един бой и след това щях да я прегърна и евентуално почерпя една бира...или портокалов сок, защото преди не пиех.
Странно е наистина колко много се изменя един човек за толкова кратко време. Все още ме обзема чувството на малоценност и някъде вътре в мен съществува едно тъжно и самотно присъствие, но вече не е толкова осезаемо. Четейки старите си неща, осъзнах че хората правят Човека. Затова един съвт към всички хейтъри там някъде- Не се отчайвайте от живота и по дяволите не се доближавайте до остри, запалими или много високи предмети, от които може да пострадате. Вместо това си намерете хоби- светът е голям, чака да бъде открит, не оставайте сами, не бъдете песимисти. Има надежда, след дъжд винаги изгрява слънце =)). Между другото усмивките също не болят. Доказан факт е че разхубавяват всеки човек. И когато срещнете Приятели, не ги отбюгвайте, не странете от тях. Хората, които бяха до мен, събориха стените на света ми и макар и насила ме изведоха на слънце, и знаете ли- не изгорях. =))
От време на време всеки е самотен, но с верен другар всичко е по- леко. Просто бъдете откровени със себе си и с другите. При мен се получи, а вярвайте ми, по-инатливо същество от себе си не познавам( мооооже би още едно- две, които много си ги обичам).
И така благодаря на всички, които са до мен и продължават да ме търпят. Обичам ви и не бих заменила тези три години за нищо на света. Пращам ви усмивки и прегръдки.=)))
понеделник, 11 април 2011 г.
вторник, 1 март 2011 г.
Little prologe
There was a wall.
It was built a long time ago. It was a plain colourless wall with a locked door (the door always had a key) and a small window with plain curtains. The someone behind that door was always alone, unimagenable afraid of the world, a child that could not express itself with proper words, a very good and quet girl whom everyone loved, for her politness and mature attitude. That child was missuderstood, she was hiding behind those plain curtains, and sometimes alone as she was, she started starring at the window. Peeking outside. Her eyes would hurt from the brightness not being able to differ the shadows outside , her ears filling with noises, her mind becoming blank. She was always a good girl, no one could complain, always being looked up to, always alone, because she was different. She didn't meant to be this akward, but she was, and thus she was alone.
She began to dream. For a long, long time. The dreams became to float in the air suffocating her. She dreamt that someone might try to break in, someone might try to barge in her world or climb up the wall...And she waited, she waited and kept on dreaming, waited and kept on suffocating and drowning with the heavy air around her. But no one came.
And one day after the notingness, there was a knock. On the window. So silent that she almost missed it. And she opened the curtains. And the brightness came to life. A smile. A very big one. Bluish-greenish eyes. Ginger hair. And a smile.
The child was speechless, stunned, amaized. But still afraid. In a little while the window became to open, the heavy air startet to disappear, leaving behind fresh sweet brezze. Again and again almost to an annoing degree that ginger came and went leaving a confused feelling, making the girl frustrated and maybe happy.
The sun didn't burn her, the noises became voices, the shadows people. The world started to shade. The wall wasn't colourless but blue, the curtains white. The girl became alive. But was still a bit unsure, a bit confused, a bit afraid and lonely.
Knock-knock on the door, little by little the roon was filled with life- ginger, blond, brown, black, green and black. A variety of colours begin to gather. Frendly voices like melodies filled the air and dreams became reality. One by one people came in, but the child was still afraid. Only opening the door without stepping outside.
People knew her world but she didn't know theirs, and she was sad, sad for her own cowardnes and foollishnesss.
In time her fear became strenght, she was brave enough to leave the room. Making her own little steps into the big world. And trust me, sometimes she gets lost, and very sad, and very lonely, and very afraid, and very cold. But she learnes how to smile, even though she still keeps the key to that locked door. And only in times or so she comes back, but she keeps the door unlocked and the window open.
So you're welcomed, you always were, you always will be.
It was built a long time ago. It was a plain colourless wall with a locked door (the door always had a key) and a small window with plain curtains. The someone behind that door was always alone, unimagenable afraid of the world, a child that could not express itself with proper words, a very good and quet girl whom everyone loved, for her politness and mature attitude. That child was missuderstood, she was hiding behind those plain curtains, and sometimes alone as she was, she started starring at the window. Peeking outside. Her eyes would hurt from the brightness not being able to differ the shadows outside , her ears filling with noises, her mind becoming blank. She was always a good girl, no one could complain, always being looked up to, always alone, because she was different. She didn't meant to be this akward, but she was, and thus she was alone.
She began to dream. For a long, long time. The dreams became to float in the air suffocating her. She dreamt that someone might try to break in, someone might try to barge in her world or climb up the wall...And she waited, she waited and kept on dreaming, waited and kept on suffocating and drowning with the heavy air around her. But no one came.
And one day after the notingness, there was a knock. On the window. So silent that she almost missed it. And she opened the curtains. And the brightness came to life. A smile. A very big one. Bluish-greenish eyes. Ginger hair. And a smile.
The child was speechless, stunned, amaized. But still afraid. In a little while the window became to open, the heavy air startet to disappear, leaving behind fresh sweet brezze. Again and again almost to an annoing degree that ginger came and went leaving a confused feelling, making the girl frustrated and maybe happy.
The sun didn't burn her, the noises became voices, the shadows people. The world started to shade. The wall wasn't colourless but blue, the curtains white. The girl became alive. But was still a bit unsure, a bit confused, a bit afraid and lonely.
Knock-knock on the door, little by little the roon was filled with life- ginger, blond, brown, black, green and black. A variety of colours begin to gather. Frendly voices like melodies filled the air and dreams became reality. One by one people came in, but the child was still afraid. Only opening the door without stepping outside.
People knew her world but she didn't know theirs, and she was sad, sad for her own cowardnes and foollishnesss.
In time her fear became strenght, she was brave enough to leave the room. Making her own little steps into the big world. And trust me, sometimes she gets lost, and very sad, and very lonely, and very afraid, and very cold. But she learnes how to smile, even though she still keeps the key to that locked door. And only in times or so she comes back, but she keeps the door unlocked and the window open.
So you're welcomed, you always were, you always will be.
петък, 18 февруари 2011 г.
На 09.02
Вече съм на 18 и знаете ли какво? Продължавам да се събуждам в 6 и 30, да ходя на даскало, да се прибирам и да спя и да чета( за което съм доста доволна). Ениуей, думата ми е че не съм се променила. Няма някаква коренна промяна, просто една сугрин се събудих и прас!- Преди 18 години си се ококорил срещу света на тази дата, от тогава светът те наблюдава тихо, кротко и любопитно. Малко е депресиращо и подтискащо да осъзнаеш че за 18 години, главното, което си вършил са глупости, но клишето си е клише- животът е пред мен. Усещам че разлика ще има едва когато завърша, тогава всичко наистина ще се промени. Усещам мирис на разтопена захар във въздуха- нещо толкова сладникаво и познато, което нетърпеливо ме очаква да го пресрещна.
Въпреки някои инциденти, самият рожден ден мина без проблеми. Не очаквах да си го призная, но всъщност се забавлявах, бях изключително щастлива и витаех в алкохолни, тютюневи и всепоглъщащорадости пари цяла вечер.
Имам си джобен часовник, толкова прекрасен че затварям очи и в тихата стая го стискам с недораслите си детски длани и слушам тиктакането му. Звучи като малко сърце, сгушило се в метална обвивка. Малка душа родена от благодарността ми към близките и тяхната привързаност към мен. Имам си и чудесна бутилка уиски със ръждиво златист цвят, която няма да изпия, но вадейки я от шкафа, без да я ползвам по предназначение, наблюдавам менящите се цветове. Имам си и страхотна книга, за която копнеех от дълго време, толкова много я исках че ме сърбят пръстите и очите ми се стрелкат в примамливата корица, всеки път когато се прибера вкъщи. Имам си и и ужасна плюшена играчка, която е толкова симпатична че даже за върл противник на плюшковците като мен, ми се струва че е най- мекото и сладко нещо. Имам си голяма червена празнична торба с панделка, пълна с чувства и съкровища, събрани и поднесени за мен.
Забравих да спомена, имам си и приятели, които да ме подкрепят, да се усмихват и да плачат с мен, независимо от ситуацията, хора с които може би ще се разделя в бъдеще, но с приятен гъдел в стомаха и меланхолична усмивка ще си спомням. Благодаря че търпите странностите, глупостите и прищевките ми. Обичам ви! Съжалявам за всичко, което съм пропуснала( нарочно или без да искам), моля да ми простите, ако някога съм ви наранила( нарочно или без да искам).
Надявам се всички рожденни дни и за напред да са толкова приятни! Пожелавам на всички да са с най-близките си на тези празници и заедно да празнуват живота, които сте извървели заедно. =)
Въпреки някои инциденти, самият рожден ден мина без проблеми. Не очаквах да си го призная, но всъщност се забавлявах, бях изключително щастлива и витаех в алкохолни, тютюневи и всепоглъщащорадости пари цяла вечер.
Имам си джобен часовник, толкова прекрасен че затварям очи и в тихата стая го стискам с недораслите си детски длани и слушам тиктакането му. Звучи като малко сърце, сгушило се в метална обвивка. Малка душа родена от благодарността ми към близките и тяхната привързаност към мен. Имам си и чудесна бутилка уиски със ръждиво златист цвят, която няма да изпия, но вадейки я от шкафа, без да я ползвам по предназначение, наблюдавам менящите се цветове. Имам си и страхотна книга, за която копнеех от дълго време, толкова много я исках че ме сърбят пръстите и очите ми се стрелкат в примамливата корица, всеки път когато се прибера вкъщи. Имам си и и ужасна плюшена играчка, която е толкова симпатична че даже за върл противник на плюшковците като мен, ми се струва че е най- мекото и сладко нещо. Имам си голяма червена празнична торба с панделка, пълна с чувства и съкровища, събрани и поднесени за мен.
Забравих да спомена, имам си и приятели, които да ме подкрепят, да се усмихват и да плачат с мен, независимо от ситуацията, хора с които може би ще се разделя в бъдеще, но с приятен гъдел в стомаха и меланхолична усмивка ще си спомням. Благодаря че търпите странностите, глупостите и прищевките ми. Обичам ви! Съжалявам за всичко, което съм пропуснала( нарочно или без да искам), моля да ми простите, ако някога съм ви наранила( нарочно или без да искам).
Надявам се всички рожденни дни и за напред да са толкова приятни! Пожелавам на всички да са с най-близките си на тези празници и заедно да празнуват живота, които сте извървели заедно. =)
неделя, 16 януари 2011 г.
Коледата дойде и си замина. Новата година със всичките му там фойерверки и пиянски изцепки също си замина. И като стана дума за празници тази година при мен те просто отминаха. Коледата по семейно, без коледната магия на детството, но в духа на празника. С най- близките.
Виж за Нова година ми е думата...предполагам пиша от угризение на съвестта. Още от онази първа януарска сутрин, когато се събудих в Дружба си мисля да пиша. Силно се надявам никога да не прочетеш това, но пък се чудя ако го прочетеш и разбереш че съм излъгала, а аз лъжа рядко, дали ще се сърдиш много. Честно казано какво си мислиш ич не ме еня. Но от чисто морална гледна точка ми е кофти. Дам....не празнувах, не че нямаше къде или с кого, просто не празнувах. Не обичам празниците, шумните купони във вмирисани заведения или мухлясъли къщи( нямам нищо против вилите, сериозно). Не съм си на мястото, това е. Никой не ми е виновен че съм забутан домошар, без личен или социален живот. Аз така си се харесвам. Та за въпросния януари. В новогодишната нощ в главата ми се въртяха толкова мисли и чувства че не можах да заспя, не можах да затворя очи и непрестанно гледах прозореца слушайки живота отвън.
Замислих се и още мисля. Банално, но факт- февруари правя знаменитите 18. Заветната цифра, която малко или мнооооого всички жадуват. Имам гадното чувство че покрай тия мити знаменити рожденни всезапомнящи се дни хората откачат. Какво му е толкова специалното на 18-тото число? Просто още една година, в която си оцелял, заобиколен от мизерия, боклуци и тук-таме някой слънчев лъч. Дам, не ми се празнувам и това е. И се терзая от факта че родителското тяло го взима прекалено насериозно. Какафонията че детето пораства. Изненада, отдавна съм порастнала за да мисля за поредната цифра върху тортата. Че даже и торта не искам.
Не искам да се събирам с всичките онези хора, които очакват толкова много от мен. Очакват нещо, което не съм преживявала и не мога да им дам. Съкс. Пожелавам си, на рожденния си ден да се изтегня с книга в ръка( с автор Рей Бредбъри примерно), да порисувам малко, да попея малко, да поплача и да се наспя едно хубаво. Все не ми остава време за сън. Сбъркана ли съм какво, но проклятието което ми повтарят напоследък май се сбъдва. Проспивам си живота. И? Просто искам почивка, искам да се чувствам в безопасност, искам у дома и това ме терзае. От много време мястото, където живея не ми е дом. Тъжно нали? Чувствам се като отхвърлено домашно коте, забравило пътя за вкъщи.
Трябва ми просто едно ъгълче в тоя свят, една малка стая, която да е моя, в която да влизам и казвам " У дома съм". И да, искам да съм самостоятелна. Толкова много го искам че боли, боли когато не мога да се справя и глупавите ми проблеми ме изяждат.
На фона на цялата световна гнусотия моето е нищо, моето е прашинка, в окото на вселената. Защото съм малка, толкова малка че на листа се появявам като точица мастило.
Много съм обръкана, не сериозно, много съм обръкана. Не знам накъде да поема и какво да правя. Усещам една чернилка някъде вътре, там. Петно, толкова мръсно и порочно че е останало като грозен отпечатък, като белег от изгаряне. Сякаш съм дамгосана и никой не го вижда, скрита татуировка, за която само аз знам.
Тъжно е, изнервящо и много глупаво. Дааа, такава съм си лейм отвсякъде. Не те карам да ме разбереш, аз самата не мога да се разбера. Не те карам да ме изслушаш, аз самата не се чувам. Искам просто да ме погледнеш и да ме видиш. Само да ме видиш, защото ако ме докоснеш ме е страх че няма да разбереш, че ще се подиграеш на скапаните ми прищевки и ще ме отхвърлиш. А не го искам.
Затова моля те просто ме виж.
Виж за Нова година ми е думата...предполагам пиша от угризение на съвестта. Още от онази първа януарска сутрин, когато се събудих в Дружба си мисля да пиша. Силно се надявам никога да не прочетеш това, но пък се чудя ако го прочетеш и разбереш че съм излъгала, а аз лъжа рядко, дали ще се сърдиш много. Честно казано какво си мислиш ич не ме еня. Но от чисто морална гледна точка ми е кофти. Дам....не празнувах, не че нямаше къде или с кого, просто не празнувах. Не обичам празниците, шумните купони във вмирисани заведения или мухлясъли къщи( нямам нищо против вилите, сериозно). Не съм си на мястото, това е. Никой не ми е виновен че съм забутан домошар, без личен или социален живот. Аз така си се харесвам. Та за въпросния януари. В новогодишната нощ в главата ми се въртяха толкова мисли и чувства че не можах да заспя, не можах да затворя очи и непрестанно гледах прозореца слушайки живота отвън.
Замислих се и още мисля. Банално, но факт- февруари правя знаменитите 18. Заветната цифра, която малко или мнооооого всички жадуват. Имам гадното чувство че покрай тия мити знаменити рожденни всезапомнящи се дни хората откачат. Какво му е толкова специалното на 18-тото число? Просто още една година, в която си оцелял, заобиколен от мизерия, боклуци и тук-таме някой слънчев лъч. Дам, не ми се празнувам и това е. И се терзая от факта че родителското тяло го взима прекалено насериозно. Какафонията че детето пораства. Изненада, отдавна съм порастнала за да мисля за поредната цифра върху тортата. Че даже и торта не искам.
Не искам да се събирам с всичките онези хора, които очакват толкова много от мен. Очакват нещо, което не съм преживявала и не мога да им дам. Съкс. Пожелавам си, на рожденния си ден да се изтегня с книга в ръка( с автор Рей Бредбъри примерно), да порисувам малко, да попея малко, да поплача и да се наспя едно хубаво. Все не ми остава време за сън. Сбъркана ли съм какво, но проклятието което ми повтарят напоследък май се сбъдва. Проспивам си живота. И? Просто искам почивка, искам да се чувствам в безопасност, искам у дома и това ме терзае. От много време мястото, където живея не ми е дом. Тъжно нали? Чувствам се като отхвърлено домашно коте, забравило пътя за вкъщи.
Трябва ми просто едно ъгълче в тоя свят, една малка стая, която да е моя, в която да влизам и казвам " У дома съм". И да, искам да съм самостоятелна. Толкова много го искам че боли, боли когато не мога да се справя и глупавите ми проблеми ме изяждат.
На фона на цялата световна гнусотия моето е нищо, моето е прашинка, в окото на вселената. Защото съм малка, толкова малка че на листа се появявам като точица мастило.
Много съм обръкана, не сериозно, много съм обръкана. Не знам накъде да поема и какво да правя. Усещам една чернилка някъде вътре, там. Петно, толкова мръсно и порочно че е останало като грозен отпечатък, като белег от изгаряне. Сякаш съм дамгосана и никой не го вижда, скрита татуировка, за която само аз знам.
Тъжно е, изнервящо и много глупаво. Дааа, такава съм си лейм отвсякъде. Не те карам да ме разбереш, аз самата не мога да се разбера. Не те карам да ме изслушаш, аз самата не се чувам. Искам просто да ме погледнеш и да ме видиш. Само да ме видиш, защото ако ме докоснеш ме е страх че няма да разбереш, че ще се подиграеш на скапаните ми прищевки и ще ме отхвърлиш. А не го искам.
Затова моля те просто ме виж.
събота, 14 август 2010 г.
Така, да обобщим:
три седмици без нет, никакъв здрав сън, наядена от комари и други мизерии ( но пък 10 изчетени книги и няколко драсканици + добра доза почивка);
седмица на море- сравнително добър тен закриващ белезите от въпросните мизерии и окимари, още малко почивка, слънчасване + настинка, изпускване на Спирита( рев), осем часово тътрене с автобус( две спирки за праскови и домати о.О), болежки в задната част.
Първи ден в София- все още без нет, приятна разходка до Заимов, следвана от главоболие
и за грандиозен финал- Onemanga, ултимативния, любимия сайт, който следя от години е затворен за онлайн читатели -WTF?!!
Бтл, фейсбук не ми пуска мнението за стена, защото има твръде много символи, от това няма на къде по добре.
Извод: Life sucks- това от мен -_- . За случая народния мъдрец също е казал Сомтаймс уин, сомтеймс люн .
На всички други приятно лято, със здраве и не се давайте на гадните комари( майка им).
три седмици без нет, никакъв здрав сън, наядена от комари и други мизерии ( но пък 10 изчетени книги и няколко драсканици + добра доза почивка);
седмица на море- сравнително добър тен закриващ белезите от въпросните мизерии и окимари, още малко почивка, слънчасване + настинка, изпускване на Спирита( рев), осем часово тътрене с автобус( две спирки за праскови и домати о.О), болежки в задната част.
Първи ден в София- все още без нет, приятна разходка до Заимов, следвана от главоболие
и за грандиозен финал- Onemanga, ултимативния, любимия сайт, който следя от години е затворен за онлайн читатели -WTF?!!
Бтл, фейсбук не ми пуска мнението за стена, защото има твръде много символи, от това няма на къде по добре.
Извод: Life sucks- това от мен -_- . За случая народния мъдрец също е казал Сомтаймс уин, сомтеймс люн .
На всички други приятно лято, със здраве и не се давайте на гадните комари( майка им).
сряда, 26 май 2010 г.
Майката си отиде и остави руини и разруха след себе си. Семейството се разпадна, оставяйки разбити спомени и стъпкани мечти. Крещя, а никой не ме чува, шепя, а тишината поглъща думите ми. Пиша, а никой не се вслушва, мисля, а пулсиращата болка в главата ми изпълва пространството с ехо. Отиваме си и оставяме хаос и разруха...
Сред руините на живота ни цъфтят буйни плевели, диви маргарити и люляци. Те са свободни, необременени, а ние забравени и захвърлени, оставем изранени от времето и дъжда паметници с неясни дати и имена. И биваме забравени- от времето, от хората, от света.
Майната му на всичко- на глобалното затопляне, на кризата, на гладуващите в Сумалия, на умиращите птици и изчезващите видове. на хората, на децата, на китовете и проклетите делфини.
Тук съм и живея, живея и руша света около себе си, самото ми същетвуване е природно презрезрение, фалш и лицемерие. Умирам и продължавам да руша света, някой друг се ражда и отъпква маргаритите избуяли върху гроба ми.
Припявам си мантрата за майната и продължавам напред.
По живо, по здраво на всички. Майната ви и амин.
Сред руините на живота ни цъфтят буйни плевели, диви маргарити и люляци. Те са свободни, необременени, а ние забравени и захвърлени, оставем изранени от времето и дъжда паметници с неясни дати и имена. И биваме забравени- от времето, от хората, от света.
Майната му на всичко- на глобалното затопляне, на кризата, на гладуващите в Сумалия, на умиращите птици и изчезващите видове. на хората, на децата, на китовете и проклетите делфини.
Тук съм и живея, живея и руша света около себе си, самото ми същетвуване е природно презрезрение, фалш и лицемерие. Умирам и продължавам да руша света, някой друг се ражда и отъпква маргаритите избуяли върху гроба ми.
Припявам си мантрата за майната и продължавам напред.
По живо, по здраво на всички. Майната ви и амин.
неделя, 24 януари 2010 г.
Една майка си отиде. Един син остана сам. Едно момиче разтреперано избухна в плач . Едно семейство не намери сили да приеме, че вече няма да чува досадния й глас. Едно семейство плака...заедно като никога, сплотено и задружно. Изплака се сякаш целия океан, изсипа се сякаш цялата болка и тъга на тоя свят. И си отиде, помаха за довиждане и отиде на отсрещния бряг, където никакви писма или телефонни обаждания не могат да я застигнат, където не се получават поздравителни картички.
Просто така живота продължава , светът се движи и не забелязва че някой липсва, не се оглежда през рамо и не пита къде си отишъл. Оставяш след себе си купища ненужни предмети пазени и защитавани от ласката на времето с години. Осъзнаваш че колкото и да си крепил всичко, колкото и да си се борил, не си опазил себе си.
Раждаме се, за да умрем. Единствената истина. Единственият неоспорим факт. Единственото твърдение , което отказваме да приемем и в последствие едниственото, с което в крайна сметка се сблъскваме. Толкова е несправедливо, толкова е грозно, тъжно и подтискащо. Иска ти се да крещиш от болка и разочарование, но не можеш- знаеш че с нищо не можеш да спреш хода на времето и че в действителност живота наистина е неимоверно и безпределно кратък.
Умираш. И това е. Покриват лицето ти с бял саван, близките ти жалеят и ридаят, за последно виждаш всички заедно- и приятели, и роднини, даже непознати проронват сълза. Изравят гроб, капака на дървен ковчег закрива- синьото небе, изкрящото с топлина слънце, белите облаци, два метра- толкова малко място ти е отредено, макар че живееше във къща с висок таван и големи прозорци, макар че се разхождаше всеки ден в просторния зелен парк. И това е. Оставаш сам в тъмного и студено тясно пространство, напускаш света, за да търсиш нови предели и хоризонти...
Иска ми се времето да спре, и аз като Дъглас Сполдинг, искам да си остана малка и никога да не пораствам, светът да застине в този едни момент, когато всички мои близки са до мен. Но светът няма да ме чуе, прекалено улисан и забързан в своя бяг към бъдещето, времето лицемерно и нагло отлита и никога не се връща. И ти оставя надежда, оставя ти копнежа по звездите, оставя ти болезнения спомен и избелелите усмивки по фотографиите, оставя ти потънали в прах и паяжини предмети, ръждясали ключалки и развалени грамофони.
Страх ме е да живея, страх ме е да създавам и да руша, страх ме е да вървя напред с вдигната глава, защото знам че боли...боли страшно много и болката не отшумява, остава скрита в някое кътче от душата ти. И се надявам, макар да ме е страх, че когато някой ден умра, да има кой да ме посрещне и да не съм сама, да има кой да ме изпрати със сълзи и да ме посрещне с усмивка.
понеделник, 4 януари 2010 г.
Отрова
Тровя се. Малко по малко- всеки ден. Всеки ден поредната доза отрова- думи, неизказани желания и мисли, неизпълнени обещания и повърхностна дълбочина.
Тровя се. Бавно и сигурно умирам. Всяко облаче дим краде от душата ми. Дарям на въздуха дъха си и то жадно го поглъща. И димът се превърща във въздух. За част от секундата бягам от проблеми, за част от секундата чувствам че всичко е наред. Когато и последното кълбо дим изчезне в небитието, когато изгасиш малкото измамно пламъче се връщаш в реалността. И тя те трови. Загнездва се като болест в дробовете ти и не ти дава мира. Сами си го причиняваме и изглежда не ни пречи, изглежда ни прави щастливи. Колко ли душа ни е останала? Дали отровата се пропива в кожата ми? Дали съсирва кръвта ми? Дали стигайки до сърцето ми, ме трови и убива чувствата ми? Не, всъщност не. Краде от живота ми, защото аз му позволявам.
И какво от това? Светът не свършва с едно угаснало пламъче светлина, светът продължава , продължаваме и ние.
сряда, 16 декември 2009 г.
И четох, и четох , и четох и пак четох и пак не разбрах...какво толкова имат всички против камерите в обществени сгради, на кръстовища, в университети или в училища?
До колкото разбирам с невръстия си 16-годишен мозък хората се притесняват, че някой постоянно ще ги наблюдава, ще ги експлоатира, ще ги мъчи и ще им краде сводобата. Нали така? От всичко, което прочетох това разбрах....
И не разбирам, моля някой да ми обясни...защо хораха са толкова против камерите в университети. В моето училище има камери...и? Това че са ме видяли как закъснявам за час или тичам не значи, че съм станала по малко човек, по малко свободна или по малко мислеща...
Ако цениш сводобата си, даже в клетка ще се чувстваш свободен, защото това значи да си истински свободен. Независимо от обстоятелствата, независимо от това колко те притискат да си останаше същия...ти си ти, независимо от това къде си и никой не може да ти отнеме правото да се чувстваш свободен в собствената си кожа. Предполагам, че щом говоря за индивидуалност все още не съм с промит мозък -_-
Те. Не. Искат. Да. Сложат. Камери. В. Домовете. Ни. Те. Слагат. Камери. На. Обществени. Места.
По тази логика камерите в моловете, в магазините и в супермаркетите трябва да се махнат... защото ни отнемат личната свобода, нали? Признайта си кофти е да те видят как се чудиш какъв вид превръзки да си вземеш или факта че преди да си купиш шампоан отваряш всички за да видиш какъв аромат имат...
Има камери навсякъде-факт. Не можете да спрете хората да слагат камери на обществени места-факт. Ако искате да запазите свободата си- какво по дяволите правите?! Вземете се в ръце, има много по важни неща от това да те следят колко често ходиш до тоалетната. Къде останаха разпалените дискусии за края на света, за глада в Сумалия, за глобалното затопляне?! Когато дойде Апокалипсиса ( 22 декември 2012..кратък живот беше) въобще няма да ме еня кой и защо ме зяпа и от къде.
Да, ядосана съм. Много...
До колкото разбирам с невръстия си 16-годишен мозък хората се притесняват, че някой постоянно ще ги наблюдава, ще ги експлоатира, ще ги мъчи и ще им краде сводобата. Нали така? От всичко, което прочетох това разбрах....
И не разбирам, моля някой да ми обясни...защо хораха са толкова против камерите в университети. В моето училище има камери...и? Това че са ме видяли как закъснявам за час или тичам не значи, че съм станала по малко човек, по малко свободна или по малко мислеща...
Ако цениш сводобата си, даже в клетка ще се чувстваш свободен, защото това значи да си истински свободен. Независимо от обстоятелствата, независимо от това колко те притискат да си останаше същия...ти си ти, независимо от това къде си и никой не може да ти отнеме правото да се чувстваш свободен в собствената си кожа. Предполагам, че щом говоря за индивидуалност все още не съм с промит мозък -_-
Те. Не. Искат. Да. Сложат. Камери. В. Домовете. Ни. Те. Слагат. Камери. На. Обществени. Места.
По тази логика камерите в моловете, в магазините и в супермаркетите трябва да се махнат... защото ни отнемат личната свобода, нали? Признайта си кофти е да те видят как се чудиш какъв вид превръзки да си вземеш или факта че преди да си купиш шампоан отваряш всички за да видиш какъв аромат имат...
Има камери навсякъде-факт. Не можете да спрете хората да слагат камери на обществени места-факт. Ако искате да запазите свободата си- какво по дяволите правите?! Вземете се в ръце, има много по важни неща от това да те следят колко често ходиш до тоалетната. Къде останаха разпалените дискусии за края на света, за глада в Сумалия, за глобалното затопляне?! Когато дойде Апокалипсиса ( 22 декември 2012..кратък живот беше) въобще няма да ме еня кой и защо ме зяпа и от къде.
Да, ядосана съм. Много...
четвъртък, 12 ноември 2009 г.
За всичко онова, което нямах сили да ти кажа
Какво кара човек живял толкова дълги години с друг, преживявал моменти на недоимък, щастливи мигове, изтърпявал обиди, получавал неизмеримо щастие и несъразмерна болка, какво кара такъв човек да продължава да живее с друг?
Да бъде нараняван, отново и отново, да бъде предаван, да страда и да бъде мачкан? Да спи, да се храни, да живее и да диша същия въздух с такъв човек? Кое ни кара да държим на човека до себе си независимо колко ни наранява, разкъсва душата ни, а ние колкото и наранени и обидени да сме продължаваме да съшиваме и градим същата тази измъчена душа? Това не прави ли всички ни светци? Това не прави ли всички ни грешници? Защото това е любовта- сигурността, която си градил с този човек, същото това доверие, което губиш в него и се чувстваш изоставен в най- трудните моменти...и продължаваш да се питаш...Защо? Къде сгрешихме? Защо не сме като преди? Защо не можем да се върнем и да променим станалото?
Остава ни само гордостта, глупавото човешко достойнство, измества любовта и ни оставя слепи и неразбрани от най- близките ни....глупавата гордост, инатът да продължиш да се бориш, невъзможнсотта да продължиш да се бориш, когато си се предал и си паднал на колене. Предаваш човешката си природа, устрема към сводоба и невинното желание за щастие. Ставаш кух и безобразен, ставаш роб и с шеметна скорост се приземяваш на земята обременен от глупави неволни обиди и жестоки лъжи.
Не искам любов, не са ми нужни тези окови, не искам душата, мечтите и сърцето ми да се разпадат на късчета прозрачно стъкло. Не ми трябва сигурност и доверие, ако мога сама да се справя с живота. Не си мисли че не мога. Защото знам , виждала съм скритите ти сълзи, виждала съм фалшивата усмивка и преглътнатия ти писък в тишината. Не мога да съм като теб, не съм толкова силна и нямам тази твоя неуморима гордост. Съжалявам и благодаря.
Много отдавна реших да заключа истинските си чувства в онзи прашен съндък, където крия и твоите чувства.
Да бъде нараняван, отново и отново, да бъде предаван, да страда и да бъде мачкан? Да спи, да се храни, да живее и да диша същия въздух с такъв човек? Кое ни кара да държим на човека до себе си независимо колко ни наранява, разкъсва душата ни, а ние колкото и наранени и обидени да сме продължаваме да съшиваме и градим същата тази измъчена душа? Това не прави ли всички ни светци? Това не прави ли всички ни грешници? Защото това е любовта- сигурността, която си градил с този човек, същото това доверие, което губиш в него и се чувстваш изоставен в най- трудните моменти...и продължаваш да се питаш...Защо? Къде сгрешихме? Защо не сме като преди? Защо не можем да се върнем и да променим станалото?
Остава ни само гордостта, глупавото човешко достойнство, измества любовта и ни оставя слепи и неразбрани от най- близките ни....глупавата гордост, инатът да продължиш да се бориш, невъзможнсотта да продължиш да се бориш, когато си се предал и си паднал на колене. Предаваш човешката си природа, устрема към сводоба и невинното желание за щастие. Ставаш кух и безобразен, ставаш роб и с шеметна скорост се приземяваш на земята обременен от глупави неволни обиди и жестоки лъжи.
Не искам любов, не са ми нужни тези окови, не искам душата, мечтите и сърцето ми да се разпадат на късчета прозрачно стъкло. Не ми трябва сигурност и доверие, ако мога сама да се справя с живота. Не си мисли че не мога. Защото знам , виждала съм скритите ти сълзи, виждала съм фалшивата усмивка и преглътнатия ти писък в тишината. Не мога да съм като теб, не съм толкова силна и нямам тази твоя неуморима гордост. Съжалявам и благодаря.
Много отдавна реших да заключа истинските си чувства в онзи прашен съндък, където крия и твоите чувства.
сряда, 4 ноември 2009 г.
Падам стремглаво надолу, не мога да изправя глава, защото бесърдечната гравитация ме привлича...
Потъвам, бавно и сигурно в себе си, топя се и изпарявам като капка вода...
Задушавам се, след всеки поет дъх, чувствам че умирам...
Губя се, в себе си или в някой друг, няма значение.....
Иска ми се да крещя, но нямам глас и сили. Опитвам се да отнема болката ти, сълзите ти, да ги приютя в себе си и да ги заключа в прашния съндък на душата си. Не мога, прекалено дълго сме страдали, за да те излекувам, прекалeно дълго сме чакали и ключалката е ръждясала, прекалено дълго сме мълчали и думите ни се губят, ехтящи в тишината...
Прекалено много си приличаме, за де те изоставя, прекалено много ме е грижа, за да обърна глава, прекалено малко имаме, за да го изгубим...
Сиво е, има вкус на лимон и ванилия и мирис на ранна есен....такова чувство изпитвам. Така се чувствам, не знам как се чувстваш ти... не ме оставяй, нека сме заедно даже сега, нека заедно да помълчим, затаили дъх, притворили очи, с наведини глави борещи се срещу същата проклета безчувствена гравитация...
art by /kln1.deviantart.com
сряда, 2 септември 2009 г.
Shin Angyo Onshi
Като съвестен фен на шонен мангата съм длъжна да споделя това. SAO всъщност не е шонен, а сейнен и за хората които си нямат и представа за какво иде реч ще поясня. Докато в шонена разни подрастващи хлапетии се борят срещу силите на злото, разни демони, разни други хлапетии и т.н., и се опитват да спасяват света, то в сейнена става въпрос не само за вечната борба добро/зло, но и за много човешки емоции и качества ( някои добри, други лоши). Разликата в общия смисъл на думата е че сейнена е доста по реалистичен ( доколкото една манга може да бъде).
Та за Shin Angyo Onshi. Мангата е дело на двама корейци Youn In-Wan и Yang Kyung Il (които са автори и на Defensive Devil, което си Е шонен) . Цялата история се върти около Мунсу пътуващ Angyo Onshi или както е японския термин Amen Osa. В древна Корея Angyo Onshi са били нещо като Робин Худ. Разкривали са корумпирани управници, помагали са на бедните и се борели за праведливост.( всъщност са били по готини от Робин Худ). Общо взето Мунсу прави същото, нищо че през повечето време се държи като пълен задник. В пътуването си той има двама помощници Bang Ja, който всъщност е безполезен, но се е заклел да служи на Мунсу до гроб и Sando, която въпреки че циври през цялото време и се извинява за всичко, което направи си има гигантски меч и гигантска метална ръкавица(?), с които много ефективно си служи срещу разните му чудовища, демони, армии и тем подобни. Споменах ли че Angyo Onshi пазят самоличността си в тайна и че имат медальони, с които призовават армии от адски-ненормално-трудно-неубиваеми бойци? Ммдам....имат.
Та това е за историята, всъщност нищо ново. Поредното трио идиоти борещи се срещу силите на злото. Но разликата не е в типажа на героите- чувствата, емоциите всичко е предадено с толкова голяма доза творчество и реализъм, че чувстваш как през повечето време искаш да нариташ Мунсу, как когато цялата история се изяснява все повече и повече му съчустваш и искаш да го нариташ и как най накрая искаш да смажеш от бой Ажи Тае (а.к.а. Големия лошковец). Като стана дума за Големия лошковец той не се различава много от другите искащи да унищожат света, само че въпросния не само иска да го унищожи ами и да го моделира така както на него му харесва, така както него ще го забавлява. Ажи Тае е един от онези лошковци, които когато видиш в първия момент са ти симпатични, и така и не разбираш защо главния герой ги мрази толкова, после разбираш че действително те не са зли и извратени ами имаш чувството че самата дума "зло" сякаш е създадена за тях или те са я измислили.
В мангата са интерпретирани много от корейските вярвания и философия. По голямата част от героите са базирани на корейски легенди, а някои даже са действителни личности. Авторите обаче ги интерпретират по свой начин, като художествените персонажи нямат нищо общо с действителните. Единственото което не ми хареса в мангата е високия процент на смъртност, което всъщност е нормално за жанра, но така и не мога да свикна с него. Всъщност на мен в манга даже и кон да умре пак няма да ми хареса. Като цяло обаче Shin Angyo Onshi си заслужаваше двата дена висене пред компютъра. Не споменах че е сравнително кратка-75 глави.
И след като свръших и последните няколко заключителни думи на авторите, както всеки път след като свършвам манга с добър край, ми стана приятно и някак носталгично. Странно, но чувствам че и аз като героите мога да започна наново и да променя нещо. Това обаче е само моменто чувство и след като ми мине пак започвам да мързелувам....но е приятно от време на време да се чувстваш така. Препоръчвам мангата на всеки, който знае що-годе какво е манга, който от доста време не знае каква манга му се чете и на тези, които искат да започнат да четат манга ( макар че на последните, ако не са свикнали с рисувани литри кръв, убити хора и разкъсани тела...ами започнете с нещо по леко^^).
Засега това е....приятно четене =)
Та за Shin Angyo Onshi. Мангата е дело на двама корейци Youn In-Wan и Yang Kyung Il (които са автори и на Defensive Devil, което си Е шонен) . Цялата история се върти около Мунсу пътуващ Angyo Onshi или както е японския термин Amen Osa. В древна Корея Angyo Onshi са били нещо като Робин Худ. Разкривали са корумпирани управници, помагали са на бедните и се борели за праведливост.( всъщност са били по готини от Робин Худ). Общо взето Мунсу прави същото, нищо че през повечето време се държи като пълен задник. В пътуването си той има двама помощници Bang Ja, който всъщност е безполезен, но се е заклел да служи на Мунсу до гроб и Sando, която въпреки че циври през цялото време и се извинява за всичко, което направи си има гигантски меч и гигантска метална ръкавица(?), с които много ефективно си служи срещу разните му чудовища, демони, армии и тем подобни. Споменах ли че Angyo Onshi пазят самоличността си в тайна и че имат медальони, с които призовават армии от адски-ненормално-трудно-неубиваеми бойци? Ммдам....имат.
Та това е за историята, всъщност нищо ново. Поредното трио идиоти борещи се срещу силите на злото. Но разликата не е в типажа на героите- чувствата, емоциите всичко е предадено с толкова голяма доза творчество и реализъм, че чувстваш как през повечето време искаш да нариташ Мунсу, как когато цялата история се изяснява все повече и повече му съчустваш и искаш да го нариташ и как най накрая искаш да смажеш от бой Ажи Тае (а.к.а. Големия лошковец). Като стана дума за Големия лошковец той не се различава много от другите искащи да унищожат света, само че въпросния не само иска да го унищожи ами и да го моделира така както на него му харесва, така както него ще го забавлява. Ажи Тае е един от онези лошковци, които когато видиш в първия момент са ти симпатични, и така и не разбираш защо главния герой ги мрази толкова, после разбираш че действително те не са зли и извратени ами имаш чувството че самата дума "зло" сякаш е създадена за тях или те са я измислили.
В мангата са интерпретирани много от корейските вярвания и философия. По голямата част от героите са базирани на корейски легенди, а някои даже са действителни личности. Авторите обаче ги интерпретират по свой начин, като художествените персонажи нямат нищо общо с действителните. Единственото което не ми хареса в мангата е високия процент на смъртност, което всъщност е нормално за жанра, но така и не мога да свикна с него. Всъщност на мен в манга даже и кон да умре пак няма да ми хареса. Като цяло обаче Shin Angyo Onshi си заслужаваше двата дена висене пред компютъра. Не споменах че е сравнително кратка-75 глави.
И след като свръших и последните няколко заключителни думи на авторите, както всеки път след като свършвам манга с добър край, ми стана приятно и някак носталгично. Странно, но чувствам че и аз като героите мога да започна наново и да променя нещо. Това обаче е само моменто чувство и след като ми мине пак започвам да мързелувам....но е приятно от време на време да се чувстваш така. Препоръчвам мангата на всеки, който знае що-годе какво е манга, който от доста време не знае каква манга му се чете и на тези, които искат да започнат да четат манга ( макар че на последните, ако не са свикнали с рисувани литри кръв, убити хора и разкъсани тела...ами започнете с нещо по леко^^).
Засега това е....приятно четене =)
сряда, 26 август 2009 г.
Аз мога всичко. Аз съм добър, съвестен и почтен човек. Имам много дарби, които мога да развивам и градя. Мога да бъда всичко, мога да постигна много
Иска ми се да мога всичко. Да съм добър, съвестен и щедър човек. Да имам много дарби и възможности, които да развивам и градя. Исками се да бъда всичко, да постигна недостижимото.
Аз можех всичко. Бях достатъчно добър, съвестен и искрен човек. Имах много дарби, които можех да развивам. . Можех да бъда всичко, можех да постигна много, можех да имам всичко.
Иска ми се да можех всичко. Да съм добър, искрен, съвестен, почтен и и щедър човек. Да имам много възможности и дарби, които да градя, развивам и усъвършенствам. Иска ми се да можех да бъда всичко, да можех да постигна много, да можех да имам всичко.
Не мога нищо. Не съм добър, искрен или почтен човек. Нямам възможности и никакви таланти, които да развивам. Не мога да бъда никой, не мога да постигна нищо, не мога да имам всичко.
Ако можех всичко, ако бях добър, искрен и щедър човек, ако имах възможности и дарби, които да развивам и усъвършенствам, ако имах всичко, ако можех да бъда всичко, ако можех да постигна всичко, тогава....нямаше да съм щастлива, нямаше да съм такава каквото съм. Защото аз съм една от многото точки върху празно платно. Не платното прави картината едно цяло, а всички малки точици пръснати по него.
Иска ми се да мога всичко. Да съм добър, съвестен и щедър човек. Да имам много дарби и възможности, които да развивам и градя. Исками се да бъда всичко, да постигна недостижимото.
Аз можех всичко. Бях достатъчно добър, съвестен и искрен човек. Имах много дарби, които можех да развивам. . Можех да бъда всичко, можех да постигна много, можех да имам всичко.
Иска ми се да можех всичко. Да съм добър, искрен, съвестен, почтен и и щедър човек. Да имам много възможности и дарби, които да градя, развивам и усъвършенствам. Иска ми се да можех да бъда всичко, да можех да постигна много, да можех да имам всичко.
Не мога нищо. Не съм добър, искрен или почтен човек. Нямам възможности и никакви таланти, които да развивам. Не мога да бъда никой, не мога да постигна нищо, не мога да имам всичко.
Ако можех всичко, ако бях добър, искрен и щедър човек, ако имах възможности и дарби, които да развивам и усъвършенствам, ако имах всичко, ако можех да бъда всичко, ако можех да постигна всичко, тогава....нямаше да съм щастлива, нямаше да съм такава каквото съм. Защото аз съм една от многото точки върху празно платно. Не платното прави картината едно цяло, а всички малки точици пръснати по него.
събота, 11 юли 2009 г.
Птица в клетка
Не беше голяма, не беше красива...всъщност си беше обикновена метална клетка с тънки метални решетки. Птицата бе малка, с ярко прошарени криле, не бе грациозна като лебед или красива като паун.
А стаята, стаята бе голяма, просторна с големи прозорци гледащи небето. И птицата гледаше небето, всеки ден, непрестанно.... Преди тя нямаше дом, бе свободна да отиде навсякъде. Не й липсваше нищо, защото нямаше какво да й липсва.
Не, птицата не бе тъжна, тя не гледаше небето, защото бе тъжна. Макар и в клетка, птицата знаеше че където и да отиде, колкото и дълго да лети, ще има място където да се върне. Защото колкото и невероятно да звучи клетката се бе превърнала в нейн дом. И макар затворена между тези тънки метални решетки птицата бе щаслива.
А стаята, стаята бе голяма, просторна с големи прозорци гледащи небето. И птицата гледаше небето, всеки ден, непрестанно.... Преди тя нямаше дом, бе свободна да отиде навсякъде. Не й липсваше нищо, защото нямаше какво да й липсва.
Не, птицата не бе тъжна, тя не гледаше небето, защото бе тъжна. Макар и в клетка, птицата знаеше че където и да отиде, колкото и дълго да лети, ще има място където да се върне. Защото колкото и невероятно да звучи клетката се бе превърнала в нейн дом. И макар затворена между тези тънки метални решетки птицата бе щаслива.
неделя, 21 юни 2009 г.
Shout it out
So.... I' ve never really written in English, I'm learning it from about 4 years....Why in english all of a sudden? Duh... because I want to....no actually beside that in english sounds more distant...
So, this idea came when I was looking up on deviantart, but since I'm not much of a painter i'll just write it down. Here are the things I want so shout out....
1. I love pancakes (thats kinda dump actually)
2. I like bein' alone, but I hate being left-out
3. I'm not afraid of the dark, or from the spooky pleace under the bed... actually sometimes when I'm depressed I lay down and tend to look around the dark
4. People think I serious, but most of the time I'm just shy and I don't have much confidence (seriously -_-)
5. I love the sky, I adore every cloud, every line...
6. I also like japanese stuff, like manga, anime, the language, shinto, culture.....well everything
7. I enjoy drawing, I know I'm not that good but I really want to learn ( I get depressed when I can"t draw something). I love to sing, I want to keep learing the piano, I want to lern the guitar
8.When I think about the stuff I want to do my chest starts to hurt
9. Most of the time I don't exacly know what I want to do. There are things I want to do and when I think about them hard in the end I don"t do them... and yeah I regret
10. Deep down I want to believe that out there.....there is someone like me.... and i want to find him ( yeah take note on the "him") -_-
11.The rain makes me sad and nostalgic for some reason
12. I hate crowded places, I'm bad with boys, I'm afraid of tunders ( ever since the bombing near my home I panick when I see lightning)
13. I'm afraid that noone will remember me.
14. Secretly I'm very romantic and most of the time get envoius of my sister's relantionships, or even of my friends
15. I'm 16 and have zero experience with love ( I don't really think I had to say that but... nevermind)
16. When I'm mad I hurt my closest people ( and I'm very sorry about that)
17. I hate the summer, but I love the sea... I hate the winter, but I love the snow
18. If i have to choose how to day I would like to drown or die seein' the sky
19. I make up characters or stories based on my favorite things ( like some anime, manga, vampires, mitologi and so on...), but I have them only in my mind because I lack the skill to write or draw
20. I don't like to wear makeup.
21. Actually I have many girly clothes, but I get embarrassed when I wear them so I try not to
събота, 31 януари 2009 г.
Приказка за една странна мечта
Имало едно време едно момиче, не било принцеса, не било богато. Нямало златни къдрици и сини очи, а вечно стръчаща къдрава коса, с много лунички и обикновенни кафеви очи. Момичето било родено през зимата, момичето мразело зимата, но обичало снега. Обичало снега прекалено много, прекалено силно. И момичето имало мечта, странна мечта. Един ден мечтата му се сбъднала и то се почувствало щастливо за пръв и последен път в живота си...
" Винаги ми е било студено, мразя студа...но винаги ми е било студено."
Момичето имало семейство, с вечнозает баща и тъжна майка. Но те обичали момичето. И то ги обичало, но винаги било самотно, винаги му било студено. И един ден студът си отишъл...
"Колко е топло, колко е приятно...нека, нека остане винаги така."
И завалял сняг, бял и чист и падал на земята, засипвал момичето, стопявал се върху лицето й, върху бузите й... и снегът ставал червен, невероятно червен , толкова топло и невероятно червено...
" Искам да гледам снега, просто да лежа и да го гледам как пада, толкова краткокраен и вечен. Това е мечтата ми. Искам, искам да умра в снега..."
Момичето не знаело как да живее, затова поне искало да знае как ще умре.. Там в онзи бял сняг, който го засипвал и скривал, който го милвал и се разтапял по бузите й...
И върху посивелите му устни разцъфтяла усмивка. Защото чак сега, момичето разбрало че никога, никога не е било самотно... и било щастливо, за пръв и последен път в живота си...
" Каква ирония, научих се да живея...едва когато умрях"
А снегът, снегът падал и засипвал света, засипвал тъгата и гонел самотата, снегът падал и засипвал света, а там някъде едно момиче се усмихвало. За пръв и последен път в живота си...
четвъртък, 29 януари 2009 г.
Soul
Кое е най ценното ти притежание?
Какво се страхуваш да не изгубиш?
Какво толкова често губиш и преоткриваш?
Кое е единственото, което ти принадлежи?
Просто е, крехко е, малко е, самотно е, неразбрано е, щастливо е...и е твое. И винаги е там. Вътре в теб, скрито под дебелите пластове мечти, копнежи и надежди.
Но какво е?
Сърцето ти? Не, то може да бъде откраднато, може да бъде разбито и никога поправено
Свободата ти? Не, тя може да ти бъде отнета, с окови или невидим решетки, със сладки думи и горчиви лъжи.
Животът ти? Не, той също може да ти бъде отнет, насилствено или с примирение.
Това...което винаги ще остане твое, това което всички искат да ти отнемат, това което всички се оптиват да спасят....е душата ти. Твоята най чиста и искренна същност, защото под дебелите пластове копнежи, надежди и мечти, под фалшивите усмивки, забравени обещания и избелели очаквания се крие точно тя, твоята същност, твоята душа, твоето позахабено и увехтяло Аз.
понеделник, 29 декември 2008 г.
За къщите и хората
"Видях стара къща, с няколко избуяли маргарити отпред, с дървена излющена пейка , с няколко големи зелени прозореца, с ръждясали капандури и телена ограда...но аз заобичах тази къща. Беше толкова порутена и стара, но и някак топла...жива.Личеше си че в тази къща е живял някой, някой който е обичал в нея, плакал в нея, надявал се и мечтал. Заля ме носталгия. Ах, точно в такава къща искам да живея!
Видях голяма и красива къща....но само на пръв поглед.Макар боята да беше нова бе вече напукана, по оградата имаше паяжини, розите накацали по нея бяха повехнали, прозорците закрити с тъмни пердета...Какво ли се бе случило с тази къща? Защо ли изглеждаше толкова тъжна? Ах, точно в тази къща не искам да стъпвам!"
Къщите приличат на хората, приличат на своите собственици, имат белези(като онази вечно стръчаща над оградата бутилка), имат навици( като невероятно изнервящия шум, който чуваш всяка вечер над терасата). И когато влезеш в нечии дом веднага те лъхва сякаш дъха на къщата. И този дъх ти разказва за историята на къщата, защото даже предметите носят души...Има къщи, които сякаш ти се усмихват от прага, а има и къщи толкова красиви, но толкова празни отвътре...
Има всякакъв вид къщи, домове, хора и всичките си приличат и всичките са различини...просто трябва да се запитаме какви сме и какви искаме да бъдем?
А докато се питам, аз ще си представям къща, с разцъфнали маргарити и олющена ограда.
събота, 27 декември 2008 г.
За приказките
Не, не за онези "и заживели щастливо".Със стъклената пантофка, принцесите и златните топки...а за онези толкова банални магически истории, които те карат да повярваш, които те карат да мечтаеш и да си представиш един изцяло нов свят, бил той Нарния, Средната земя или приличащ досущ на нашия( с изключение на магическите пръчки). Да знам колко глупаво и банално звучи (и то не само защото съм фен на фентъзито), но просто четейки книга или просто гледайки филм...героите, историята, говорещите бобри и огледала....всичко те кара да почувстваш магията. Защото това е фентъзито, из страниците, във всеки кадър се крие нещо магическо, нещо вълшебно, толкова незабележимо и обкиновенно на пръв поглед че можеш да го подминеш като едното нищо...но то си е там и просто чака да бъде открито.
И да една толкова простовата история за онзи магически недостижим свят може да те накара, поне мъничко да завиждаш на героите. Защото кое ли дете не си е мечтаело да открие вълшебен пръстен, не е очаквало сова да прехвърчи в стаята му или не е надниквало в стария дрешник просто така? Ще ви се стори странно, но преди години когато прочетох първата част от поредицата за Хари Потър с месеци очкавах писмото....и познайте- то не дойде. И да разочаровах се, но продължих да вярвам че някъде там, има свят който чака да бъде открит. Бил той действителене или не. И ние продължаве да мечтаем и да се надяваме, макар че знаем че тези приказки не съществуват...но какво от това, кой може да те спре да мечтаеш?
петък, 5 декември 2008 г.
Смехът на звездите
"...-Това, което е важно, не може да се види...
-Разбира се...
-Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, намиращо се на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.
-Разбира се...
-Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето...помниш ли ...беше хубава.
-Разбира се...
-Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Но така е по добре. Така моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всечке звезди... Всички ще бъдат твои приятелки...."
"...-Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват звездите са водачи. За други са само малки светлинки...Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг.
-Какво искаш да кажеш?
-Тъй като аз живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И пак се засмя.
-И когато се утешиш, ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие...И приятелите ти много ще се чудят, когато те видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им казваш "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд..."
Из "Малкият принц"
Признавам, никога не съм чела детски книжки, но тази по детски написана философска книжка ме вдъхнови и ме накара да се замисля, да се затъжа и да се разсмея...Странно и учудващо приятно усещане...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
